Книжно момиче

Две са причините, поради които си закупих "Розата и ключът".

Първо, в анотацията пише, че Шеридан льо Фануе духовен баща на Лъвкрафт. Представих си, че ирландският автор (да, льо Фануе родом от страната на детелините, леприконите и хубавото уиски, а не от тази на петлите, миризливото сирене и висшата мода, както заблуждава името му) е допринесъл за развитието на жанра на ужаса също толкова, колкото и Уилки Колинс - за това на криминалния роман. Оказа се, обаче, че авторът на "Розата и ключът"може да се счита за баща по-скоро на писатели като сестрите Бронтеи Джейн Остин.

Второ, названието на творбата ме изкуши. Заприлича ми на заглавие на средновековен рицарски роман. Тук очакванията ми се оправдаха. Кулминацията на историята е свързана с една легенда за красива девойка, смел рицар, обсада на замък и ... брадва : ) Много е забавна!

Преди да уточня защо не препоръчвам "Розата и ключът"на закоравели фенове на Лъвкрафт, ще споделя няколко думи за сюжета. Той наподобява страшно много приказката за "Снежанка", вдъхновила доста филми, сериали и музикални клипове напоследък. Имаме си красива богата наследница ( девойка в беда), благороден влюбен момък (рицар в блестящи доспехи), "мила" РОДНА майка (архизлодей, горд представител на клуба на социопатите), зам. архизлодей (със специални способности, ако шефката му е Батман, то той е Робин), персонажи в поддържаща отрицателна роля (те не могат да се организират и да мислят самостоятелно, трябва им спойката и твърдата ръка на кралицата-майка), както и положителни герои (сред тях можете да откриете първообраза на Мис Марпъл, весели слугинчета от типа на Доринав "Тартюф", авторитет, споменаван през по-голямата част от романа, но появяващ се едва накрая, за да разчисти положението и да въдвори ред, и, разбира се, ирландец). Всичко се върти около мотива "Как да разкараме невинното момиче от пътя си за 10 дни" (ако успеем за по-кратък срок, ще има бонус от милейди). Налице са необходимите предпоставки за всяка драма, както и финал, подходящ едновременно и за трагедия, и за комедия. И какво се получава? Смесица от готически, рицарски и любовен роман, театрално представление и "Нравоучителен наръчник по поведение за млади госпожици". Аз лично бих подходила предпазливо към подобен коктейл. За да не ме боли глава после : )

Дойде моментът да обясня на Лъвкрафт-маниаците, защо не трябва да пипат книгата, предмет на настоящия коментар. Освен ако вече не са се сетили и сами.

Да кажеш, че ТОЧНО льо Фануе вдъхновил гореспоменатия американец, е все едно да изтърсиш, че Ботичелисъс своята картина "Благовещение"е послужил като модел за подражание на Йеронимус Бош. Или пък, че Едвард Мунке ревностен последовател на школата на Констабъл. Това, което искам да подчертая, е, че "Розата и ключът"просто не е достатъчно страшна. Наистина, тя носи основните характеристики на готическия роман: мрачни и зловещи описания на природни картини и явления, с цел да се повлияе допълнително върху емоциите на читателите, лутане из гори тилилейски (запустели местности, тъмни коридори), престой в лудница, безсънни нощи (озвучени от странни шумове, стонове и истерични смехове), загадъчни срещи (зачезвания, предупреждения и съвети), пъклени заговори срещу неспособни да се защитят създания, зли преследвачи със стряскаща външност, завещания със съмнителни и неясни клаузи, тайнствени сенки от миналото, дочути смразяващи откъслеци от двусмислени разговори и т.н. Но тези съставки се оказват твърде силно разредени със сладкия ликъор в стил "викториански чиклит". Ето какво имам предвид.

На всеки що-годе страховит гореизброен елемент противостои един типичен "Дарси и Елизабет" момент: описания на пасторални пейзажи и великолепни имения, принадлежащи на аристократични семейства, чиито корени може да се проследят чак до Уилям Завоевателя, разходки из огромни, добре поддържани паркове (плюс пикници и игри на крокет), покани за гостуване в провинциални резиденции, посещения на балове с много танци (и кексчета, пайове, и литри лимонада), лицемерни (отегчителни) празнословия по време на вечеря, безгръбначни душици, паразитиращи върху местния виден благородник, романтични срещи (тайни годежи), любовни писма/бележчици, уредени женитби (бащи, опитващи да се отърват от дълговете си, чрез дъщерите си), зестрогонци, глупави момичета, съблазнени от млади пройдохи и т.н. Да не говорим, че дори лудницата в началото прилича на излязла от "Алиса в Страната на чудесата", а не от филма "Готика"например. Единствените по-впечатляващи моменти включват вече споменатата безсънна нощ (впрочем, героинята се справи доста мъжки с нея, ако прекараш една такава нощ в замъка на Дракула, на сутринта ти дават медал за смелост), нагледна демонстрация на методите за усмиряване на пациенти с пристъп, и, стомашна помпа. Ще попаднете на тези трепетни мигове само, ако имате търпение да преодолеете първите триста - триста и петдесет страници. Но ако харесвате Хийтклиф и Катиили господин Рочестър, това няма да ви е проблем. Ще си изкарате страхотно. Даже изобилието от печатни (пък и всякакъв друг вид) грешки в текста няма да ви развали удоволствието от четенето.

Преди да завърша своя коментар, бих искала да похваля Шеридан льо Фануза някои неща. От големия брой препратки към класически литературни творби, митологични и религиозни сюжети и произведения на изкуството си личи, че авторът е начетен и притежава обширни познания в много области. В романа си той вмъква доза ирония, поставя ударение върху някои социални проблеми и добавя щипка ирландски национализъм. Прави чудесни преки и косвени характеристики на героите си. Заслужава да се отбележи и чувството му за хумор. Герои като госпожа Фолджамб (има в арсенала си за светски разговор един-единствен лаф и не пропуска да ощастливява всеки срещнат с него), капитан Бам (най-безочливо използващ дамата, чийто кавалер се явява, за да стигне до масата с почерпка преди всички), дон Фернандо Чорапогащника (на сцените с него съм се смяла с глас) и пияният Том Тюксбъри са голяма глътка свеж въздух.

Независимо от всички гореизброени достойнства, книгата си остава недостатъчно въздействащ представител на жанра "готически роман". Тя би накарала да настръхне само някоя наивна представителка на висшето английско общество от 19 век, пристрастена към амонячните соли, докато го чете тайно от всички, на мъждива светлина, в будоара си. Или пък човек, който чете такава история за пръв път в живота си. Или пък съвсем малко детенце, изследващо криещите безброй тайни и приключения съкровища в библиотеката на своите родители.

Карлос Руис Сафоне вторият съвременен испански автор (след Феликс Палма), с когото имам честта да се запозная, макар и задочно. Досега е написал няколко романа, като три от тях са за възрастни и са част от бъдеща тетралогия: "Сянката на вятъра", "Играта на ангела"и "El Prisionero del Cielo". Първият роман играе главна роля в днешния ми коментар. Резюмето на втория ме заинтригува най-силно (Барселона през 20-те години на ХХ-ти век, млад автор, обсебен от невъзможна любов, получава неустоима оферта да напише книга, каквато не е съществувала до този момент). А третият обещава нова среща с любими герои и места от "Сянката...", невероятни приключения и разбулването на още по-страшни тайни.

Преди да пристъпя към същината на нещата, моля да извините всякакви неточности, свързани с изброените дотук факти. Обичам да черпя информация направо от извора (когато е възможно), официалният сайт на писателя (основният ми източник) е на езика на Сервантес, а моят испански се отличава със спортната форма, която демонстрира Бети Уайтв рекламата на едно шоколадово десертче : )

На стр. 170 от "Сянката на вятъра"Карлос Руис Сафонпредлага най-краткото, точно и ясно описание на своя роман - "Това е една история за книги ... За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра...". Бих се осмелила да добавя, че лично за мен романът е концентриран основно не само върху магията на Книжния свят, но и върху проявленията на добротата (особено, когато тя идва от съвсем неочаквано място, толкова навреме и без да изисква нищо в отплата, че предизвиква сълзи в очите ти). Както казва един от героите, именно добрите хора правят от този скапан свят място, което си струва да се посети. "Сянката на вятъра"ни учи и как да преценяваме някого не според цвета на кожата, сексуалните предпочитания или религиозните му убеждения/липсата на такива, а според много по-важен и простичък критерий - дали е свестен човек. Нещо повече, романът илюстрира целебната, градивната сила на обичта във всички нейни измерения (между родител и дете, приятели, любим и любима). Имам предвид истинската обич, не евтина имитация или помпозен израз на несъществуваща близост за пред хората. Но това не е всичко. Сафонсе е постарал да създаде история, в която всеки да открие по нещо за себе си, нещо, което да предизвика отклик, да пробуди интерес и да те държи дълго след като си я прочел. Романът е многолик. Съдържа в себе си моменти, от които се изпълваш с ужас и потрес. Моменти, предизвикващи развеселена или замечтана усмивка. На някои места се чувстваш като участник в шпионски или криминален филм. Или пък като зрител на качествена документална творба, разкриваща както емоционалната, така и фактологичната страна на събитията от съответната историческа епоха - Испания по време на и след Гражданската война.

След всичко прочетено дотук, все още се чудите дали да посегнете към книгата? Тогава ще се опитам да поясня на кого я препоръчвам.

Обичате ли книгите още от малки?Представете си, тогава, как бихте се почувствали на мястото на главния герой Даниел (десетгодишен по онова време), ако един ден баща ви ви беше извел на разходка, беше ви заклел да пазите тайна и ви беше разкрил света, намиращ се зад вратите на подобната на лабиринт сграда, където се съхраняват безброй, безброй забравени книги? Ами ако ви беше позволил да я обходите цялата? Ако ви беше казал, че може да си изберете която и да е книга/съкровище и да станете неин пазител? Да кажем, че откриете точно тази, която ще докосне сърцето ви, която съответства на характера ви, която ще ви бъде утеха и приятел в трудни мигове, ще дава крила на въображението ви, сгрява душата ви и вълнува мислите ви. Бихте ли я пазили с цената на всичко? Бихте ли я споделили с приятели, за да могат и те да влязат във вълшебния й свят? Със сигурност ще ви е любопитно какво решение взима Даниел.

Може би сте начинаещи автори?Да речем, че попаднете на роман, чийто герой е също като вас, опитва се да пробие и кара основно на подкрепата на верни приятели, мечти и много вяра в бъдещето. Обстоятелствата не са на негова страна. Момичето, в което е влюбен, е недостижимо. Творбите му не се купуват, защото не отговарят на масовия вкус. Хората, които четат книгите му, се броят на пръсти (и те главно са сред приятелското му обкръжение и издателите му). Всеки на негово място би се отчаял. Но тогава се появява Читател, способен да оцени написаното. Читател, чиято душа откликва на думите на младия автор и попада в плен на неговото слово завинаги. Този Читател е знак, че си успял, че трудът ти не е отишъл напразно. По-ценен е (в един идеален свят) от всякакви тиражи и продажби.

А влюбвали ли сте се някога в град?Посрещал ли ви е той с отворени обятия всеки път, щом го посетите? Познавате го като петте си пръста, но въпреки това той все още ви очарова, когато се разхождате по улиците му? Все още ви доставя удоволствие да флиртувате с него, разглеждайки многобройните му лица, изучавайки историята му, посещавайки любимите си местенца, които той пази само за вас? Живее ли, променя ли се, диша ли заедно с ритъма на вашето сърце? Ако имате усещането, че танцувате, докато просто си вървите по улиците му, ако даже самият въздух в него ви кара да се чувствате добре, то образът на Барселона, който Сафонрисува, ще ви омагьоса.

Или пък просто обичате добрите разказвачи?Карлос Руис Сафонсе явява като една модерна Шехерезада. Хваща те за ръка и те разхожда плавно из своя свят. Речта му тече гладко и се отличава с медена сладост. Краят на една история е началото на друга (за някои герои, катоФермин, може да се напише отделна книга). Персонажите са въведени по такъв начин, че те добиват плът, идентичност буквално пред очите ни. Авторът постига това само с две-три изречения, включващи любопитна подробност или забавна случка (сещам се за учителя дон Анаклетои тайната му страст да пише любовни романи, мосю Рокфори пътуванията му до Париж с "идеална" цел и т.н.). Като прибавим и изречението "Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще.", мисля, че става ясно защо Сафонме спечели още от първата страница.

При положителен отговор на всички поставени по-горе въпроси, заключението може да бъде единствено следното: "Сянката на вятъра"е книга точно по ваш вкус. Препоръчително е да приемете първата доза от нея веднага. Отпуска се без рецепта.

За финал ми се иска да добавя само още едно нещо към коментара си, възползвайки се от култовата реплика на Хъмфри Богарт в "Казабланка" (филм в духа на епохата, представена в романа): Carlos, "I think this is the beginning of a beautiful friendship!" : )

Когато разбрах, че книгите-игри ще щурмуват родния пазар с нови, свежи сили, ми се прииска да заподскачам от радост. С творбите от този жанр са свързани куп прекрасни спомени от моето детство. Като малка най-много обичах да се потапям в изпълнения с приключения свят на Колин Уолъмбъри. Безброй пъти съм се опитвала да надхитря злия цар на таласъмите Тиквеняк Първи, промъквайки се из заплетените, смразяващи кръвта коридори на собствения му замък. Изследвала съм останките от извънземни цивилизации в Африка. Организирала съм защитата на обсадена средновековна крепост, с надеждата да спася верните си васали от набезите на маврите. И винаги съм била ужасно горда със себе си, когато помогна на своя герой да стигне до успешната развръзка. Препрочитала съм историите толкова пъти, че книжките сега изглеждат така, сякаш наистина са участвали в битка за спасението на света (най-малкото) и гордо носят своите ветерански белези (те се изразяват основно в драсканици из дневниците на приключението, които биха затруднили със своето разчитане даже Вентрис и Чадуик). Да не говорим за прекрасните илюстрации на Димитър Стоянов-Димо, обезобразени от вдъхновената ми детска ръчица с ярки флумастри. Ама, да си кажа правичката, принцеса Кикимораот "Замъкът на таласъмите"изглежда далеч по-грабваща окото след моята веща намеса на гримьор-стилист : ) Нещата взеха да поемат в положителна посока, щом поотраснах и се заех да рисувам (този път на отделен лист хартия, грижливо пазен) собствени версии на картинките към книжките. Споделям всичко това, защото искам да изтъкна колко благотворно и стимулиращо въображението е влиянието на тези творби върху едно дете (пък и не само). И колко чудесно е, че те се завръщат при нас, читателите, за да зарадват всички свои фенове, а и за да спечелят нови. Нещо, в което не се съмнявам.

Уважаеми настоящи и бъдещи почитатели на книгите-игри у нас, представям ви трите (засега) нови попълнения сред техните редици:

АСАСИНИТЕ НА ПЕРСИЯ

от

Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Това е наименованието на трилогия, включваща заглавията: "Спящият убиец", "Четецът на хора", "Пътят към Аламут". Първият епизод ни отвежда в столицата на Селджукския султанат - Исфаханпрез 1092 г. сл. Хр. Срещаме се с всестранно развитата личност (иначе казано "енциклопедист") Омар Хайами тайнствения му гост, чиято самоличност остава загадка за нас. Атмосферата (разкошна стая в кервансарай, компанията на защеметяващи красавици и неограничени запаси от вино), както и обезоръжаващата щедрост на странника, развързват езика на Хайами той се впуска в необикновен разказ. Това е историята на едно прекрасно момиче без спомени, едно момче, на служба при владетеля, решено да я закриля с цената на всичко (тук ще си имаме конфликт на интереси), на верен воин/приятел от Севера (мой любимец от книгата - Ерик) и заклети врагове, владеещи смъртоносни бойни хватки и боравещи с необикновени оръжия и стратегии. Дали главният герой ще успее (с ваша помощ, защото в книгите-игри решенията взимате вие) да спаси себе си и девойката? Ще разплете ли всички мистерии, обвили доскоро еднообразното му (е, почти, боевете в кръчмите са добро средство за развлечение) съществуване? И, най-важното, каква е целта на асасините? Ще разберем, когато следващата част от трилогията се появи на пазара.

КОТАРЪКЪТ И ЧЕРНИЯТ НАРЦИС

от

Ал Торо

Добре дошли във фентъзи света на младия автор Ал Торо! Чакат ви срещи с джуджета, елфи, гоблини и орки. Преминаване през проходи, замаскирани с магия. Получаване на писма, изписани с мастило, което избледнява и изчезва още преди да сте ги прочели както трябва. Снабдяване с медальони, пълни с вампирска кръв - най-силната отрова. Изцеляване с помощта на вълшебни мехлеми и посвещаване в тайните на някои друидски ритуали. Вълшебни руни, които се явяват еквивалент на съвременните проследяващи устройства и т.н., и т.н.

Но най-хубавото е, че целият този свят носи в себе си типично българското - почивката под сянката на орех, след като си работил цяла сутрин на полето. Дините, изстудяващи се в дълбокия кладенец, които бързаш да разрежеш, за да разквасиш пресъхналото си от усиления труд гърло. Баницата със сирене, кифлите с мармалад от сливи и киселото мляко - част от вкусотиите, поднесени от любезна домакиня.

Друга хубава отличителна черта на книгата е, че изненадва. Да, точно така. Героят получава своята задача не от красива горска фея или благороден магьосник, а от вмирисан на риба корумпиран представител на блюстителите на реда. Инструктажът става не на самодивска полянка или във внушителна дворцова зала, а в помещение за разпити. И мисията е не да спаси света от лошите, а да убие невинна красива девойка, чието единствено прегрешение е, че е дъщеря на човека, стоящ на пътя на злодеите към властта. Освен това момъкът няма голям избор. Или казва "да", или му лепват километричен списък с обвинения (повечето заслужени, в интерес на истината, все пак е уличен крадец, и то добър). Той не е балама. Естествено, че приема (пък и едва ли ще издеяни на още един тупаник, нежно нанесен от юмрук с размерите на две топки за боулинг-сиамски близнаци). И така, нашият юнак, представяйки се за ратай, потегля към провинциалното имение, където го очаква нищо неподозиращата му жертва. Какво следва по-нататък? Прочетете (и решете) сами!

НОВИТЕ ПРИКАЗКИ ОТ 1001 НОЩ

КОПРИНА В НОЩТА

от

Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Тук имате възможността да си изберете героя, от чието име да играете - бедуин, дервиш, факир, "уличен плъх", пехливанин. Всеки от тях притежава различни ценни качества, умения и оръжия. Аз лично играх с дервиша (Али Баба - изпечен хитрец) и факира (Синдбад - владее огъня, отличен акробат и хипнотизатор). Но ми се искаше да бях избрала бедуина (Икбал - заради неговата птица, а и защото ми напомни за Ардет Бей - благородния воин от "Мумията").

След като вземете решение какъв да бъде вашият герой, можете да започнете играта.

Заповядайте в град Хайр, столицата на Султаната на копринената нощ (много красиво име, други подобни в книгата са Морето на пасатаи Халифата на седемте лъва). Вие сте нищо неподозиращ човечец, който гледа как да припечели честно (или не съвсем) някой грош за един дюнер и покрив над главата за през нощта. Изведнъж ставате жертва на коварно нападение. Маскирани убийци са плъзнали из целия град и ръсят след себе си трупове на поразия. Стигат чак дотам, че отвличат султанската дъщеря от нейната кула. Ако сте достатъчно съобразителен да се измъкнете от техните лапи, да се справите с убийствените (буквално) кошмари, които ви налягат, със свръхествените чудовища, жадуващи кръвта ви (а те не са хич малко и са мнооого ядосани) и плъховете-великани-човекоядци (това ще да е някаква мутация или проява на рецесивен ген, резултат от кръстоска със сходен чуждопланетен представител, стават за чудесни домашни любимци, а?), ще получите отговори на всичките си въпроси относно това кой е злодеят и за какво се бори, плюс злато, плюс (в най-оптимистичния вариант) любовта на благородната девойка. Стискам ви палци! Моите постижения в играта се оказаха нелоши - справих се доста добре с катеренето по сгради (но това е, защото съм гледала много филми с Джеки Чан), с измъкването от едно страшно подземие (благодаря ти, Индиана Джоунс!) и от хватката на един удушвач (това пък го дължа на Чък Норис).

Иска ми се да отбележа колко ми хареса чувството за хумор на Блонд и Уейн. Епизодите с Фа Цзи (зъл китаец-ресторантьор), Бика (пехливанин с размерите и чувствителността на животното, чието име носи) и глухата кобра Вишну в кервансарая "Щърбата камила"ми станаха любими. Изобщо, цялата история е страхотна. Не можах да се откъсна от нея. Представях си, че ми я разказват край лагерния огън в пустинята. Гласът на разказвача омагьосва, по лицето му играят сенки и правят представлението още по-въздействащо. Дори камилите са наострили уши в захлас. А луната, тази огромна пълна луна, която може да се види само тук, намигва заговорнически, полускрита зад булото на някой случайно преминаващ палав облак.

Ами, това е засега. Представих ви три НОВИ книги-игри, притежаващи всички достойнства на жанра - интригуващи истории, симпатични герои, прекрасни илюстрации, дневници на приключението, коментар на резултатите. Надявам се те скоро да бъдат последвани от още и още подобни заглавия, за да се радват верните им читатели, пък и тези, на които тепърва им предстои да открият този свят и да се превърнат в такива. Лично аз нямам търпение за новата творба на Върджил Дриймънд - "Червено". Дано тя бъде издадена по-скоро, защото от анотацията си личи, че ще бъде страхотна!

- Мляко

- Пармезан

- Суши

- Суфле

- Бонбонки Пез

- Сладък сироп

- Едуард Кълън

Не, това не е списъкът ми за пазаруване, нито менюто ми за днес. Просто изброявам нещата, от които временно (надявам се) се отказвам. Благодарение на двама зли гении с чудовищен (буквално и преносно) талант, всеки път, когато се сетя за някой от гореизброените продукти/ястия (и Едуард), ме побиват тръпки. Ама не от кеф. Вече никога няма да гледам по същия начин на топченцата от зърнена закуска, потопени в мляко. Да не говорим, че всякакви представи за хубавки, добрички вампири с дълбока душевност бяха заличени с един замах. В романа на Чък Хогани Гийермо дел Торокръвопийците приличат на резултат от провалил се зле финансиран експеримент, извършен в замърсената среда на някоя нелегална лаборатория в страна от Третия свят. Освен, че притежават основните характеристики на своя вид, чудовищата (или поне новопревърнатите) се отличават с острия ум, поведението и "светкавичните" реакции на зомби с проблеми в разлагането, както и с естествени "аксесоари", на които би завидял всеки тлъст ендопаразит. Секси, а? Впрочем, вампирите в книгата наистина са горещи. В прекия смисъл на думата. Температурата им надвишава 50 градуса по Целзий. Но аз избързвам. Нека започнем от самото начало.

Какво се получава, когато двама майстори, като дел Торои Хоган, се съберат и решат да обединят усилията си, за да напишат вампирска книга? Отговорът е прост - "Заразата". Роман, който се чете на един дъх. Роман, който ще доведе почти до екстаз почитателите на жанра. Роман, който ще ви стряска, ще ви отвращава, ще ви държи на нокти. И ще ви накара, също като вампир-пеленаче, да се измъчвате от жажда и да плачете за още.

Историята започва по класически начин - с източноевропейска страшна легенда за звяр, който обича да точи кръвчицата на малки дечица. Въпросната "приказка" се разказва от грижовна баба, с цел да накара злоядото си внуче да си изсърба всичкия борш (да беше пробвала да му възбуди апетита с една пица или с детско меню с играчка, жал ми стана за детето, че трябва да слуша това, докато се опитва да преглътне жилавото варено зеле).После ставаме свидетели на благополучното кацане на самолет. Само дето това самолетче е като шоколадово яйце - крие в себе си изненадка. И не само малчуганите под три годинки трябва да се пазят от нея. Докато мъдрите глави (сиреч лекари и всякакви други учени), полицията и политиците се усетят какво става и защо на борда ги чакат куп трупове, които допреди миг са си били живи и здрави човешки същества, злото е освободено и поема триумфално по своя път към завладяването на света. Единствените, които имат куража, знанията и способностите да му се опълчат и да спрат ужасяващия вирус, който то сее, са възрастен професор по източноевропейска литература и фолклор, лекар и унищожител на плъхове. Те се явяват нещо като опълченци, защото не получават помощ от никого, а са изправени пред прииждащи на орди заразени. И все пак, може би ще намерят неочакван мощен съюзник. Хората са го казали: врагът на моя враг е мой приятел. Но нищо не се знае. Ще чакаме да издадат цялата трилогия (останалите две заглавия от нея са "Падението"и "Напаст") и ще видим.

Сега няколко думи за авторите. Справили са се блестящо със задачата си! Описват точно и ясно до най-гнусната/потресаваща подробност както външния вид на вампирите, техните способности, силни и слаби страни, така и причината да се превърнат, в това, което са в момента. Научаваме факти относно произхода и историята им. Имаме възможност да разберем как се чувства едно същество по време на метаморфозата си в кръвопиец. Усещаме какво изпитва хищникът, докато лочи ненаситно кръв, а също и ужаса на неговата жертва. Треперим по време на най-гадните сцени (а те са много), иска ни се здравата да разтърсим тъпаците, стоящи със скръстени ръце (благодарение на тях нещата излизат извън контрол) и стискаме палци на нашите да успеят да сритат задниците на чудовищата (не всички, от които са вампири). Единственото, което не ми допадна, е, че в цялата история няма нито един добре развит, силен женски образ. Но това е несъществен недостатък, който може би е коригиран от авторите в следващите книги от поредицата. Дано!

Преди да завърша своя коментар, бих искала да подчертая, че след като приключих книгата, останах искрено впечатлена. А в началото имах известни колебания. Дел Торои Хоганприспиват бдителността ни чрез страници, пълни с факти, способни да отегчат дори и най-ентусиазирания студент по физика/медицина. Да не споменаваме някои ненужни пояснения, с които подценяват нивото на общата култура на своята публика и обиждат нейната интелигентност. Въпреки наличието на някои моменти, които един разумен читател (аз не се проявих като такава) би възприел като предупреждение за предстоящите събития (епизодът с котките и Лоренцанапример), човек се отпуска и решава, че е окей да почете малко от романа преди да заспи. Е, аз съвсем наивно го направих, стигнах до частта "Първата нощ"и ... Ами да кажем, че срещата ми със Сънчоне протече така, както бях очаквала. Предупреждавам: ако сте силно привързани към домашните си любимци, изражението на малкото съседско момиченце винаги ви се е струвало плашещо зловещо и имате чувствителен стомах, добре си помислете преди да се потопите в книгата. Решите ли да го сторите все пак, вземете предпазни мерки. Запалването на всички лампи в къщата е добра идея. Вземете си и фенерче, че изгасне ли ви токът ... : ) В едно, обаче, съм сигурна - изживяването сто процента ще си заслужава!

Имам чудесна новина за всички почитатели на Катрин Мансфийлд, краткия разказ и времевия период, обхващащ края на XIX и началото на XX век! На българския пазар се появи сборник с 25 произведения на новозеландската писателка, а именно: Чаша чай, Канарчето, Животът на майка Паркър, Мухата, Час по пеене, Мис Брил, Снимки, Идеално семейство, Момиченцето, Късно през нощта, Куклената къща, Слънчо и Месечинка, Шест пенса, Умората на Розабел, Модерна душа, Психология, Първият й бал, Feuille d' Album, Mariage a la mode, Блаженство, Денят на мистър Реджиналд Пикок, На Залива, Градинско увеселение, Дъщерите на покойния полковник, Пансион "Сеген". Всички те са прекрасно опаковани и поднесени - погледнете само нежния профил на дамата, изобразена на корицата! Тъкмо отлично свършената работа по художественото оформление привлече вниманието ми към книгата. А после името на авторката (и кратък поглед към съдържанието) ме накара да си спомня часовете по английски език в гимназията, една учителка с каменно изражение (което никога не издаваше нищо, независимо дали дрънкаш пълни глупости или достигаш нови върхове в литературния анализ) и късащо нервите изпитване върху разказа Момиченцето. Не е нужно да отбелязвам, че точно тази творба не фигурира в списъка с любимите ми произведения, написани от Мансфийлд. Сред тях са:

Психология - този разказ ми заприлича на сценарий за пиеса. За чудесна, вълнуваща, задъхана пиеса. В целия диалог между двамата герои (и в облечения с думи, и в безмълвния) има нещо много секси, трепетно и грабващо, нещо, което не бихме открили и в най-подробното, заемащо няколко страници описание на еротична сцена, например. Освен това, тук ставаме свидетели на съвсем обикновен, но много мил и затрогващ начин да (по)кажеш на някого, че те е грижа за него.

На Залива - най-дългата творба, поместена в сборника. Става въпрос за семейна ваканция на брега на морето. Мансфийлдни дава възможност да проследим един цял ден от нея. Успяваме да погледнем света през очите на различните поколения, да надникнем в мислите им, да разберем какво ги вълнува. Тук авторката не бърза с разгръщането на повествованието. Дава си време, наслаждава се на доизпипването на всеки детайл, бил той част от природна или битова картина. Майсторското обрисуване на морските пейзажи ме наведе на мисълта, че новозеландката би се справила също толкова блестящо и с пленерната живопис, както с писането. А вилата и нейната простичка, романтична подредба (гол дървен под, сандък, покрит с фуста вместо тоалетка, буркан с морски растения и безброй раковини за украса) ме очароваха.

Куклената къща, Канарчето, Животът на майка Паркър - главните герои в първото произведение са дечица, отритнати от дребнави, тесногръди, управлявани от своите глупави предразсъдъци "хора". Второто разкрива част от историята на самотница, чийто единствен другар се явява една весела малка птичка. Третото е потресаващо свидетелство за живота на отрудена жена, пожертвала и здраве, и младост в името на семейството. Едничката й радост е нейното златокосо внуче. Ще обобщя своите впечатления от трите разказа в рамките на три думи: разбиха ми сърцето.

Поставям точка на списъка със заглавия от книгата, които препоръчвам, с Mariage a la mode (героинята в него ме подсети за Дейзина Фицджералд), Feuille d' Album (художникът ЯнФренч се превърна в един от любимите ми образи), Идеално семейство (тук открих едно от най-тъжните изречения в сборника - "... мистър Нийв за пръв път в живота си се почувства твърде стар за пролетта."), Блаженство (в тълковния речник като определение за тази дума може спокойно да се постави едно конкретно описание от разказа) и Дъщерите на покойния полковник (за смелостта да излезеш от клетката, когато вече нищо не те държи заключен в нея).

Ще завърша своя коментар, като споделя с какво ще запомня Катрин Мансфийлд. Тя е изключителен познавач на човешката душа. Проявява проницателност и разбиране относно проблемите, терзанията и страховете както на децата, така и на хора, достигнали много по-зряла от нейната възраст. Емоциите, върху които се спира, са си чисто човешки, вълнуват всекиго. В тях няма нищо преувеличено, нищо, което да те накара да възкликнеш : "Това се случва само в книгите!". А най-хубавото е, че героите стигат лесно до сърцето на читателя - приисква ти се да помечтаеш с Розабел, да гушнеш Елзето, Лили Дики, да утешиш майка Паркър, да повдигнеш духа и самочувствието на мис Брил, да зашлевиш шамар на богатата глезла от Чаша чай, задето си играе с другите като с кукли, и, не на последно място - да вкараш мистър Пикокв правия път.

Когато започнах да чета "Животът пред теб", нямах конкретна представа с какво се захващам. Единственият ми ориентир бяха трите изречения от анотацията на гърба на книгата. Те се оказаха крайно недостатъчни. Отгръщайки първите страници, се озовах (по-скоро бях грабната, всмукана,от-/по-/ у-влечена) в света на Ромен Гари. И нямаше измъкване. Изгорях. А трябваше да внимавам повече. Предупредителните знаци (псевдонимите на автора, който е руски евреин, са резултат от игра на думи: гари/гори, ажар/жарава) си стоят преспокойно и самодоволно ми се хилят от предната корица: "Казвахме ти ние, ама кой да слуша?!". Да, наистина, сама съм си виновна. По-нататък следва изповедта/коментарът на една лекомислена читателка за срещата й (и то каква) с героите на Гари. По време на тази среща всички останали книги избледняха в съзнанието й. Остана само тази.

Как ви звучи изразът "Животът е пред теб!"? Оптимистично, нали? Чуваме го често, обикновено, когато сме увесили нос и някой се опитва да ни вдъхне кураж, да ни даде надежда. Но как бихте го възприели, ако бяхте десетгодишно дете от малцинствата (като главния герой Мохамед/Момо), с неясен произход, отглеждано от възрастна, трудноподвижна жена (мадам Роза), която през деня е полунадрусана, а през нощта - преследвана от кошмари, свързани с концлагери? При това не се намирате в някой изискан квартал и частна детска градина, а в "пансион" за копелета на проститутки в един от най-скапаните райони на града, населен с пришълци от цял свят. Там се смята за лукс наличието на една тоалетна за 100 обитатели на даден коптор, извинете, жилищна сграда. Представете си, че за своята крехка възраст сте видели повече от живота (имам предвид неговите най-грозни, уродливи и оставящи неизлечими белези страни), отколкото някой деветдесетгодишен старец. Да кажем, че най-близкото нещо до приятел, което имате на разположение, е един чадър, стъкмен като кукла и кръстен Артюр (виж корицата). А за капак нещата за вас се сговнясват все повече с всеки изминал ден. Какво ще си кажете тогава, ако някой ви подхвърли "Животът е пред теб!"? Как ще ви се сторят тези четири думички? "Страшнички" е меко казано. Принуден да расте, да живее в такава среда, всеки би се огънал, би рухнал, би се превърнал в деформирано човешко същество. Или би прибегнал до боцкането с "щастие", както някои от героите на романа избират да направят. Но не и Момо. Не, той е различен. Рядка порода е. По-точно казано - мелез. Но всички знаем, че мелезите са много по-издръжливи, проявяват много повече и по-добри качества от всеки чистокръвен, изнежен и разглезен пес. И са също толкова достойни за любов, нежност и внимание. Ако не и повече. А колко могат да дадат в замяна на малко грижи и ласки! Но да не се отклоняваме, иска ми се да споделя кога, как и защо Момосе настани трайно в сърцето ми.

Кога?Започна да ми влиза под кожата на страница седма, на девета нещата вече станаха сериозни и необратими : )

Как?Лесно, бързо и неусетно.

Защо?

1. Защото има голямо, щедро и жалостиво сърце. Защото е добър, стойностен човек, въпреки средата, в която вирее. Мисли първо за благополучието на другите, а после за себе си (за справка: епизодите със Супер, с престарелия господин Хамил и болната мадам Роза).

2. Защото разсъждава като страшно умен малък философ. Рядко едно седемгодишно дете ще се сети да те пита възможно ли е да се живее без любов. Може да се издаде отделна книжка с негови интересни мисли за всички аспекти на живота. Би била изключително ценно притежание. В същото време той си остава и типично дете, за което няма нищо по-хубаво и радващо от шоколадов сладолед с ягоди, поръсен с ядки.

3. Защото те кара да се просълзяваш от жал, докато ти разказва как стои с часове пред магазина с милата продавачка или в чакалнята на доктор Кац, с надеждата да получи трошица внимание и една добра дума, или как прекарва "рождения" си ден свит на улицата. Или как, в тежки ситуации, вика въображаеми лъвици, полицаи и клоуни, първите и вторите - за да го пазят, а третите - за да го разведрят.

4. Защото те кара да се смееш, докато описва живо останалите герои (лицето на един от телохранителите на сводника Н' Да Амедеми напомни картина на Пикасосъс своята "симетричност", а самия сводник си представих като копие на Snoop Doggот клипа към P.I.M.P.). А сцената с обредните негърски танци и песнопения около полуживата от уплаха, току-що свестила се от пристъп мадам Роза,е направо трепач!

5.Защото е жилав, не се предава, не поема по лесния път надолу, колкото и мамещ да е той.

6.Защото не съди другите и ги приема такива, каквито са ( отношението му към мадам Лолае показателно).

Бих могла да продължа с изреждането, но е по-добре да ви оставя сами да откриете всички останали качества, а защо не и недостатъци, на Момо. Успех в начинанието! Това не е дете, а океан. Въоръжете се с точна карта, компас и стабилен кораб, за да го преплавате и изследвате целия.Ще ви е нужно и време в запас. Обаче обещавам, че ще се насладите на всяка минута. Защото разказът на малкия герой засяга широк спектър от теми (религия, наркотици, морални ценности, проблемите на малцинствата, предразсъдъци от всякакъв вид и тяхната безсмисленост, последиците (най-вече върху психиката) от войната, нищетата, болестите, старостта, безмилостното приближаване на края на земния път, самотата, нуждата от любов, подкрепа и приятелство, силата на характера и т.н, и т.н.).

Иска ми се да добавя само още нещо. Чели ли сте "Сянката на вятъра"на Сафон? Е, там героят Даниелпопада в "Гробището на забравените книги". Като всеки човек, озовал се за пръв път на това място, той получава възможността да си избере една книга, да я вземе и да се погрижи тя никога да не изчезне, винаги да си остане жива. След като приключих с "Животът пред теб", вече не изпитвам колебания на коя бих се спряла аз. Именно на творбата на Ромен Гари. А ако (пази Боже!) живеех в свят като онзи в "451 градуса по Фаренхайт"на Рей Бредбърии ми се наложеше да спася/съхраня в паметта си някой роман/стихосбирка/сборник с разкази или пиеси и пр., историята на Момощеше да е сред първите заглавия, за които бих се сетила. Тя е уникално написана и всяка думичка, сцена и поука от нея си струват!

Запознайте се с нещо уникално за нашия литературен пазар - книга с две лица! Тя си има от всичко в двойна доза - двама автори (съпружеския тандем д-р Ангелина Давидкова/Кънчо Кожухаров), две заглавия (Възмездие/Китайско пясъчно коте), две подзаглавия (Разказите на психоаналитика/Магически разкази), две разкошни предни корици (тази на Възмездие представлява фрагмент от картина на Александър Николов, страшно ми харесва съчетанието на цветовете и формите!), две съдържания, две посвещения, два СРЕДГОВОРА (умно измислена и изключително подходяща нова думичка, стана ми любима!) и най-важното - два комплекта стойностни, увлекателни, написани с много любов (това си личи от всяка страница) творби. Предоставям на вас да решите откъде да започнете да четете. Каквото и да изберете, няма да сбъркате. А аз ще представя първо тази част от книгата, която е дело на дамата (както е най-редно).

Възмездиевключва седем разказа, илюстриращи случки от практиката на един лекар-психиатър. Заглавията на някои от творбите на пръв поглед предизвикват асоциации с гангстерски филми : )

Недосегаемият - с това произведение д-р Ангелина Давидковапечели първа наградав Националния конкурс за криминален разказ. Става въпрос за играта на котка и мишка между изобретателен крадец, който се преструва на шизофреник, за да отърве присъдите за своите подвизи и още по-изобретателна докторка-експерт, готова на всичко, за да го изобличи и да го прати, където му е мястото. Доставя истинско удоволствие да гледаш как тя с желязно хладнокръвие подмамва нищо неподозиращия мошеник сам да си окачи въжето на шията. В края на историята ти иде да й изръкопляскаш!

Дейзи - тук ставаме свидетели на една нова, модерна форма на провеждане на сеанс - по скайпа. Наред с основния проблем на пациентката (свързан с гнева), е засегната и темата за виртуалното пространство, какво ни дава и какво ни взима то, как влияе върху взаимоотношенията ни с хората.

Възмездие - ужасяваща разходка из съзнанието на един социопат. След като приключиш с четенето, имаш чувството, че си попаднал в кална, бездънна яма, пълна с отвратителни, деформирани създания, хранещи се от мрака и омразата. Ето това е вътрешният свят на героя - пропит от злоба, завист и ненавист.

Гюлтен - най-потресаващият разказ на Давидкова. Героинята е дребничко момиче, отритнато, изтормозено и белязано завинаги (както физически, така и душевно) от най-близките си. От хората, които по принцип трябва да я даряват с любов и грижи. Да се радват на жаждата й за знания, да я посрещат с прегръдка и вкусно ухаеща манджичка след училище, да й четат приказки преди лягане и да я завиват, обещавайки, че ще я пазят от Торбалан с цената на всичко. А не да я пращат да върши непосилна работа, да яде каквото намери, да спи на студа, нанасяйки й телесни и душевни травми от всякаква величина, ден след ден.

Белязаният - в хода на един разговор с деца от Социално учебно професионално заведение, уличени в кражба, пред нас се разкрива средата, в която са принудени да живеят. Белязания е страшно умно, будно момче, попаднало в гореспоменатото училище, защото родителите му не са стока. От трън, та на глог! Тъкмо "светлият" пример на работещите там, на "посветилите своите усилия да превъзпитават и да бъдат модел, достоен за подражание", е една от основните причини за престъпното деяние.

Елзаи Калинаса творби, които демонстрират как се прави психоаналитичен сеанс по всички правила на изкуството. От страна на лекаря е нужен е съвсем лек подтик, внимателно вслушване, една адекватна намеса и пациентът поема успешно по пътя към откриването на корена на своя проблем. Авторката описва случаите с уважение към главните герои, с възхищение, гордост и радост от техния напредък.

Черешката на тортата е средговорът, написан вдъхновено от Вяра Ганчева. Изключително емоционален и въздействащ, той те кара още повече да се заинтригуваш от личността на Ангелина Давидкова - жената, успяла чрез няколко кратки разказа да обрисува какво влияние оказва липсата на обич и загриженост върху живота на хората. Как те се превръщат в несигурни същества, неспособни да изградят нормални връзки с другите, в престъпници или в социопати, вредни както за себе си, така и за околните.

Магическите истории на Кънчо Кожухаровдопълват чудесно тези на съпругата му. Сигурна съм, че докато ги четете, нито за момент няма да изпитате скука. Не само заради жанровото разнообразие, но и заради това, че авторът те посреща в своя свят и те кара да се чувстваш уютно и приятно. За да бъда съвсем честна, ще призная - тази част от книгата беше за мен като струя живителен въздух, като облекчаваща ласка след предизвикващата интензивни емоции среща с герои като Гюлтени Белязания.

Китайско пясъчно коте - този разказ ни запознава с коте от една екзотична и уникална порода, чиито разновидности носят поетичните имена "Сребърен диамант" и "Лунна пътека в горската река". Красиво, нали? То е родом от Китай, храни се с обич и ако не получава ежедневната си порция от нея - умира (паралел с персонажите на Ангелина Давидкова). Ще запомня творбата с изречението: "Раздяла с приятел - по-лошо от глад.", с примера за това, че със силата на обичта си буквално може да спасиш някого (независимо какво ти коства) и с финалните думи, които ме накараха да настръхна.
Прокълнатият манастир - заглавието ме подсети за "Манастирът на призраците"на Робърт ван Хюлик (и има защо). Тук правим рязък завой към приключенията, мистериите и фантастиката. Главният герой е детектив, пътуващ във времето, който попада в средновековен католически манастир. Инквизициятае в разгара си и добрите монаси прибягват до изтезания за щяло и нещяло, особено ако си чудат (пък и отгоре на това интелигентен) странник. Да не говорим, че настроението им доста се е вкиснало, заради едно пророчество, вещаещо скорошната гибел и на обителта, и на всички в нея. Налице са обезпокояващи предзнаменования, че то ще се сбъдне и само детективът разполага с нужните качества (и количество здрав разум), за да реши загадката.
Реликвата - тук става въпрос за дребнавите свади и люти вражди между роднини, които има какво да делят. Интересно, как така злите, завистливи и кланящи се пред всички душици винаги оцеляват и благоденстват за сметка на добрите, щедри и честни хора? Като в песента на Васко Кръпкатаза храста и дървото. Дебело съм си подчертала следното изречение: "Устите на двамата бяха като помийни ями и винаги когато бе хвърлял някой камък в тях, в ума му дни наред оставаха невидими вонящи пръски.".
Не унивай! - едно от любимите ми произведения в сборника. Защо? Заради топлите, кътани цял живот спомени на героя от детството, в които си личи силната привързаност и любов към роднините. Заради отношението му към книгите - неговите духовни деца (той е писател) и жаждата за живот, която му вдъхват. Заради перипетиите му да се наложи като автор по комунистическо време (подсетиха ме за сходните премеждия на художника от българския филм "Самодивско хоро" - какво става, когато някой забележи или си внуши, че в творбата ти има нещо неудобно за партията). И, най-важното, заради оптимистичния финал.
Цветя за моя гуру - навлизаме в територията на кримките и екшъна. Убит е наркопласьор. Случая поема отракано ченге със страхотно чувство за хумор и незаменим помощник. Можете ли да отгатнете кой влиза в ролята на помощника? Д-р Давидкова! Да, съпругата на Кънчо Кожухарове не само негов партньор в създаването на настоящата книга, но и героиня в неговия разказ! Цветя за моя гуру, както и Недосегаемият, са поместени и в сборника с криминални разкази "Самоубиецът проговаря". Там ги прочетох за първи път. Впрочем, ако не сте се запознали още с него, хвърлете един поглед. Публикуваните автори са носители на наградата "Атанас Мандаджиев", присъждана на най-добрите в жанра.
Светулката на Зевс - нова среща със съобразителното ченге Сотиров от Цветя за моя гуру. Той е командирован в провинцията и се намира в блажено неведение в какво му предстои да се забърка. Мисли си, че тръгва по следите на "взета назаем" служебна таратайка, а всъщност попада на труп в гората. Но това далеч не е всичко. Следва отчаян опит да се предотврати мащабен заговор, шеметно преследване с кола, засади, престрелки. Все едно гледах екшън, режисиран от Андрей Кончаловски : ) Нещо повече, в разказа се появява отново д-р Давидкова (която, освен със съвети, блести и с уникално шофиране в стил Дженсън Бътън), придружавана от ... своя съпруг Кънчо Кожухаров! Благодарение на тях двамата Сотировуспява да се справи с надвисналата заплаха и да приключи благополучно своята задача.
Шедьовър - още един рязък завой. Място - Холандия. Време - бъдеще, в което с помощта на машина за записване на мисли можеш да нарисуваш грандиозно платно без да си мръднеш пръста, само мозъка (е, и сърцето). Главно действащо лице - художник, погълнат от стремежа да създаде нещо невиждано, изгубен в изкуството си, заслепен от стремежа да вземе надмощие в едно пагубно съперничество. Кожухаровмайсторски описва творческия процес, изцедил силите на художника, както и историята, разказвана от обсебващата картина, получена в резултат. Авторът заслужава поздравления и за изключително нежната еротична сцена.
Седемте разказа на Кънчо Кожухаровса увенчани със средговора на Нели Чалъкова. Тя нарича писателя "конквистадор на добротата". Не бих могла да бъда по-съгласна. За мен той се превърна в любим български съвременен творец!

Ако сте привърженици на качествено написаната и новаторски поднесената литература, то книгата на Ангелина Давидковаи Кънчо Кожухарове повече от подходяща за вас. Неслучайно съм кръстила двамата автори two of a kind. Те са изключително талантливи, интелигентни и интересни хора. Притежават дар слово и нюх за интересни истории. Грабват вниманието на читателя и го държат приковано до последния ред. Въздействат не само върху ума, но и върху сърцето. Книгата, плод на тяхното сътрудничество, е създадена с много внимание, желание и любов. Видно е от всяка дума. Прочетете ли я, ще ме разберете.

Важно уточнение: заглавието не е опит за свалка с помощта на до болка позната фраза : ) Просто всичко в "Робокалипсис" (като започнем още от предната корица) ми напомня страшно на нещо вече прочетено, слушано или гледано. Знам, че в днешно време е трудно да откриеш топлата вода, но Даниъл Уилсън (или поне неговият редактор) можеше да се понапъне мъничко и да вмъкне повече свежи идеи в романа. Или да ограничи до известна степен изтърканите хрумки. Те са толкова много, че в един момент сериозно се подразних. Злото ми алтер его Госпожица Bookgirl взе връх и реши да излее справедливото си възмущение в настоящия коментар. От опит знам, че е безсмислено да й се противопоставям, затова я оставих да прави каквото си знае. Тя ми обеща, все пак, да напише някоя и друга добра дума. Не знам, ще видим. Не винете мен за резултата : )

РЕЦЕНЗИЯ

на художествения труд на Даниъл Уилсънна тема "Робокалипсис"за получаване на квалификационна степен "любим писател-фантаст"

Рецензент:акад. проф. доц. дфн, дин, дмн (д-р на каквито-още-се-сетите науки) Госпожица Bookgirl

Темата, върху която е работил г-н Уилсън, е свързана с представянето на последствията от прекомерната зависимост на човека от високите технологии и неговата преувеличена вяра в тях. Настоящата книга/труд представлява опит да се навлезе в сложната и обширна проблематика по този въпрос. Трябва да отбележим, че това е сериозно предизвикателство за всеки специалист, тъй като вече съществуват голям брой разработки, предлагащи апокалиптични/есхатологични сценарии, които (псевдо)философски илюстрират лай..та, в които ще затънем, ако отпуснем повода на резултатите от нашия научен прогрес.

Даниъл Уилсънсъсредоточава вниманието си върху сблъсъка между роботите и хората, наречен Новата световна война ("оптимистична" картина за бъдещето на човечеството вижда във въображението си писателят - толкова мащабни военни конфликти са били налице, че пичовете просто са престанали да ги броят и всеки следващ носи името "нов"!). Трудът е написан на английски език (аз се запознах с неговия отличен превод на български, дело на Богдан Русев) и е изложен в 398 страници (без да броим списъка с лица, на които авторът просто НЯМА начин да не благодари). Темата е развита в седем основни раздела - увод, описание на първите инциденти с роботи, настъпването на робокалипсиса, опитите на главните герои да се справят със ситуацията (т.е да завършат деня що-годе цели), хода на войната (и на нравствения растеж на героите - е, при американците не може без този пълен с патос елемент), финалната битка и предпоставките, довели до нея, и, заключение.

Уводната част (ударна сцена с хиляди малки роботи "ампутатори", чиято цел в живота е да си намерят топло човешко същество и нежно да се взривят отгоре му) представя темата, целите и структурата на труда, както и източниците, използвани при съставянето на корпуса - "черната кутия" на роботите, включваща записи от охранителни камери, снимки, подслушани разговори и т.н.

Вторият раздел започва с велик цитат от Х.Ф. Лъвкрафт. После ни запознава с Големия лош вълк, извинете, робот, Архоси неговия създател. Ама наистина, какво си мислиш, че ще излезе от отрочето ти, щом го кръщаваш с име, съдържащо в себе си корена на думички, значещи "власт", "управлявам", "командир", "принцип", "начало"? Втори Ганди, може би? Следват първите случаи на изтрещели роботи. Епизодът в закусвалнята е най-добре разработената част от този раздел. Тук един от героите (звездата му изгрява и залязва със стремителна скорост, но за мен блестя ярко до самия финал на труда) смачква разбесняла се тенекия все едно не е нищо повече от консерва с двеста грама доматена супа.

Третият раздел е посветен на началото на организираните вражески действия и първите реакции на хората. Спомняте ли си гостуването на роботчето Асимов България? Радвахте ли му се? Това е било, защото не сте имали копие от романа на г-н Уилсънна работното си бюро (като мен, например).

В четвъртия раздел ни се разкрива пълният потенциал на героите-опълченци, решени да дадат отпор на машините. Изключително наивна част. В нея всички загърбват страховете си и от режим "Давай да бягаме!" минават на "Ще спася света и всички прекрасни хора в него!". "Робокалипсис"вече не е подходящо заглавие. Г-н Уилсъне трябвало да го смени на "Силата на човешкия дух" или "Ода за прекрасното създание Човек".

Пети раздел проследява, както вече посочихме, хода на войната. Вмъкнати са и романтични нотки. Трудът спокойно може да мине и без тях.

Шести раздел разочарова. Финалната битка за господство и надмощие би трябвало да е нещо грандиозно. А тя е представена в съвсем скромен мащаб, като г-н Уилсънуцелва всяко възможно клише по пътя към развръзката.

В заключителната част са представени изводите от изследването по темата. Повърхностни.

Забележки и препоръки

Основната ми препоръка към г-н Уилсън, преди да започне следващия си роман, е да предвиди и обособи отделна глава в своя труд, в която надлежно да бъдат посочени използваните от него източници. Сигурна съм, че точно тази част от неговата работа ще е най-съществена и ще представлява 2/3 от съдържанието.

И така, предлагам на уважаемата комисия да вземе предвид следното, преди да произнесе своето решение, относно оценката на Даниъл Уилсън:

"Робокалипсис"е като недохраненото по-малко братче на "Z-та Световна война"от Макс Брукс. Само дето при Бруксси имахме работа със зомбита. Известно е, че двама учени, по едно и също време, но независимо един от друг, могат да стигнат до една и съща идея, да направят един и същ експеримент, да получат едни и същи резултати и да стигнат до едни и същи заключения. Даниъл Уилсън, обаче, е написал по-олекотен, по-лесносмилаем вариант на романа на Брукс. Ако сте чели творбата на Макс Брукси пристъпите към тази на г-н Уилсън, ще изпитате остро разочарование. Все едно да сравняваш пожарникарски маркуч с воден пистолет. Или след "Никита"с Ан Парийода тръгнеш да издевателстваш над сетивата си, гледайки версията с Бриджит Фонда. Или вместо на концерт на AC/DC, да се натресеш да слушаш някоя третокласна трибют група.

Втори неприятен недостатък е оформлението на корицата. Тя директно ни препраща към "Аз, роботът"с Уил Смит. Единственото по-интересно нещо, което бихме могли да открием в нея, е отражението в очите на машината.

Трето, не знам защо, но американците явно страшно си падат по сюжети, свързани с претаковането на някой от официалните им празници. Уилсънси е харесал Деня на благодарността. Може би мрази пуйка (или сладки картофи). Знае ли човек?

Четвърто, без аналогии с "Междузвездни войни"няма да ви се размине. Юбин-куне по-малко разговорливият вариант на R2D2. Не забравяйте и "Терминатор" (филмите и сериала). Ако споменаването на заглавието "Бунтът на машините"не ви е достатъчно, то се пригответе да се срещнете с новата Сара Конър. Героинята на Уилсън не е толкова физически издръжлива, нито на ти с оръжията, но хъс и инстинкт да пази малките си не й липсват!

Други филми, които са оказали осезаемо (и дразнещо) влияние върху г-н Уилсън: Screamers (там роботите еволюират, проектират се и си се произвеждат със същия ентусиазъм като внуците си в "Робокалипсис"), Falling Skies (паразитите на Уилсънса копия на тези, вкопчили се в дечицата от този сериал), Child's Play (епизод със зловещи играчки, но те са нищо в сравнение с Чъки), Transformers (сцената в завода, тя придава нов смисъл на думичките "rip off the roof and stay in bed"), Minority Report (ампутаторите са точно като паякообразните, скупчили се около Том Круз, докато той се възстановява от операцията на очите), First Wave (всички герои на Уилсънса реплика на експеримент 117от сериалчето - разгонват фамилията на лошите и доказват колко по- във всяко отношение, най-вече що се отнася до нравствените добродетели и уменията да оцеляваш в трудни ситуации, сме ние хората). Примерите стигат ли? Бихме могли да се задълбочим в проблема, но не мисля, че е целесъобразно. Общата картина е ясна.

В заключение предлагам на почитаемата комисия да постави на художествения труд на Даниъл Уилсън оценка Добър 4.49.

Много наркотици. Много музика. Малко секс. В този ред. Ето какво ще откриете в книгата, посветена на един от най-добрите китаристи в света. Плюс прекрасно художествено оформление и богат снимков материал. Фотографиите (40 от които са цветни и отпечатани на гланцирана хартия) проследяват неговото детство, младежки години, най-шеметните моменти с Guns 'n' Roses, Velvet Revolver, както и представянето на албума Libertad през 2007. Заслужава да се отбележи, че консултант за българското издание на историята на Слаш (чието истинско име е Сол Хъдсън) е Звезди от Ахат.

И така, както става ясно от споделеното в книгата, наркотиците и музиката са двете основни движещи сили в живота Слаш. Особено през периода, когато е част от Guns 'n' Roses - група, състояща се от изключително нахъсани, надрусани, гадни копилета. В оригиналния си състав (Слаш, Аксел, Изи, Дъф и Стив) бандата е била в състояние да докара до масова истерия своите фенове. Жалкото е, че вместо да започне на чисто след разпадането на Guns, Аксел продължава да ползва нейното име за новия си проект. Име, утвърдено с кръвта и потта (буквално) и на останалите четирима. По този начин сянката на легендарната група винаги ще го преследва, а хората винаги ще правят сравнение с оригинала. Резултатът рядко ще е в негова полза, колкото и добри да са сегашните му колеги. Това е същото като да ти се пие абсент, с какъвто са злоупотребявали Тулуз-Лотрек и компания, а вместо това да ти поднесат някаква безобидна версия, купена в чешки магазин за сувенири.

Но да се върнем на нашия главен герой и това, което ни разказва той. В началото на своя коментар съм поставила секса на трето място в списъка с приоритети на Слаш. Обаче, като се замисля, може да бъде поставен и по-назад. Нямам предвид, че момчето е живяло като аскет. Просто сексът за него не е толкова мощен и обсебващ стимулатор. За разлика от някои други неща. Предлагам красноречив пример от книгата: след дълго и упорито преследване нашият човек успява да си уреди среща с яка, по-голяма от него мацка. Тя му е в кърпа вързана, но бедничкият допуска грешката да пусне за настроение някаква музика. Песента, която зазвучава, така го грабва, че той прекарва вечерта заслушан в нея, съвсем забравяйки за горещото и опитно парче, намиращо се някъде там, в стаята. Ако този пример не е достатъчен, веднага давам друг: Слаш изпуска среща с Трейси Лордс (за незапознатите със солидната й филмова кариера - това е все едно да изпуснеш среща с Преслава), зает да се друса с някакъв негов малоумен приятел. А ето и нещо забавно (всъщност, зависи от гледната точка): всички от групата опознават (дали вкупом или поотделно не става ясно) в библейския смисъл на думата някакво момиче, Камерън. След като приключили с опознаването, установили, че и петимата са получили малък бонус. Оттогава наричат своята нова позната КРАБерън. Толкова за секса.

Наркотиците заслужено заемат първото място в гореспоменатия списък. Ако се доверим на написаното, те са влезли в живота на Слаш, когато е бил на 12 - далеч преди да му се загнезди идеята, че иска да свири. Не стига това, ами и заради тях залага китарата си. Отказва се от най-ценното си притежание (мисля, че е ясно, че имам предвид не само парите), за да се снабди с необходимото. В книгата той подробно описва как се чувствал, когато си взимал дозата. Как най-много от всичко му харесвал процесът по приготвянето й, стягането с маркуч и забиването на иглата. Как не можел да започне да свири без нея, а приемел ли я веднъж - работел по-добре и по-лесно отвсякога. Как всичко, за което бил способен да мисли, се въртяло около момента, в който ще я почувства отново в кръвта си. Това звучи като обяснение в любов, нали? Използвам минало време, защото към момента на издаване на книгата (2007) китаристът твърди, че и той, и съпругата му са чисти. Дано да е така, заради децата им. Слаш неведнъж се е опитвал да се откачи. Кога по свое желание и със собствени сили, кога - по принуда, в клиника. Абстиненцията го докарвала до лудост, изглеждал и се чувствал по-зле от парцал. И какво, мислите, го облекчавало? Пиячката, естествено. Бил в състояние да изпие 2-3 литра водка (взел е присърце и е приложил на практика, и по свое усмотрение, съветите на лекарите по време на горещините да се приемат до 4 литра течности на ден), а след това да участва във фотосесия. Илюзиите ми са разбити : ) Премреженият поглед на Слаш от снимките не е резултат от опитите му да изглежда секси. Той просто се чуди къде е, за к'во се бори и к'ви са тея тъпанари около него. А, и защо мамка му, са му заврели тея прожектори в лицето? Шегата настрана. Що се отнася до наркотиците, моментите от историята, които най-много ме впечатлиха, са: когато се опитва да си уцели вена в банята на Изи и опле/исква всичко с кръв; когато един от близките му приятели умира в ръцете му от свръхдоза; когато, гол и надрусан до козирката, започва да тероризира гостите на хотела, в който е отседнал, защото "го преследват чудовищата от филма Хищникът". Не завиждам на бизнесмена, когото Слаш реши да използва като щит срещу атаката. Толкова за дрогата.

Стигаме до музиката. Това е частта, която най-много ми хареса. Не че разказите за жените и наркотиците не бяха интересни и поучителни. Напротив. Обаче няма нищо по-хубаво от това да слушаш (в случая да четеш) как един истински творец говори за изкуството, на което е решил да посвети живота си. Ако прочетете книгата, ще разберете какво е повлияло върху формирането на музикалната култура на Слаш. Вземете предвид факта, че Джони Мичъл му е била съседка, срещал се е лично с Джон Ленън, а Дейвид Бауи е бил гадже на майка му. Тя пък е работела като дизайнер на костюмите за големите звезди по онова време (60-те и 70-те години) и е осигурявала на малкия си син достъп зад кулисите на най-бляскавите шоута. А вкъщи го чакала огромна колекция от плочи. Един от най-добрите му приятели, Стивън Адлър (бъдещият барабанист на Guns), го запалва по идеята за създаването на група. Щом Слаш хваща китарата в ръката си, разбира, че си е намерил мястото и призванието (също като в романа "Чернова" на Лукяненко, когато Кирил докосва за пръв път дръжката на вратата към кулата). За мен няма по-вълнуваща част от книгата от тази, в която Слаш говори за инструмента, на който избира да свири. Какво означава той (и свиренето изобщо) за него. Чувствата и думите му се доближават до тези на Рей Бредбъри за писането/изкуството. От всички неща, които китаристът споделя в своята история, съм най-склонна да повярвам на тези. Защото отдадеността, страстта и удоволствието, с които свири, си личат от снимките. Направо крещят от тях. Видно е от всеки детайл, от начина, по който държи китарата, от начина, по който дългите му пръсти се плъзгат по струните й. Владее я до съвършенство, прави с нея каквото си поиска, а тя с радост му позволява. Ето така се получават гениални мелодии. И така се става член на една от най-шумните, горещи и диви музикални банди в света.

Феновете на Guns 'n' Roses няма да останат разочаровани от "Слаш". В нея подробно се разказва за сформирането на групата (особено интересни са първите впечатления на Слаш от гласа на Аксел), за начина, по който момчетата се сработват и започват да създават музика заедно (получава им се съвсем естествено, взаимно се допълват, химията между тях е на 100%, въобще превръщат се в страхотен екип/добре смазана машина за рок) и за трудните първи стъпки (трябва да целунат много принцове, докато си намерят жаба/музикален продуцент от тяхната порода). Има и куп истории около подготовката на всеки техен албум (вдъхва уважение фактът, че Use Your Illusion I и II включват 36 песни, записани за 36 дни!), около парчетата (например, чий разказ вдъхновява Аксел да напише November Rain, какъв е първоначалният текст на Paradise City, на кое момиче е посветена Sweet Child o' Mine, както и как на Слаш му хрумва солото към нея, а на Аксел - думичките "where do we go now"), а също и около клиповете. Искате ли да разберете кой, според Слаш, е бил най-размазващият концерт на групата? А кое е тяхното най-яко турне в световен мащаб? Какво мисли китаристът за музикантите, с които бандата си е сътрудничела през годините (Metallica, Iron Maiden, Aerosmith, Motley Crue и т.н.)? Защо Типър Гор подема кампания срещу обложката на Appetite for Destruction (малко отклонение - ето кой бил прототипът на героинята на Катрин Зита-Джоунс в Rock of Ages)? Каква е историята, свързана с китарата на Джо Пери? Ами причините за срива и разпадането на Guns? Накъде поема Слаш, след като групата спира да съществува? Отговорите на тези въпроси, а и много любопитни факти и забавни/потресаващи случки, ще намерите в книгата на Слаш и Антъни Боза. Аз останах страшно доволна от нея. Имам само една забележка. Лизи Грей не е китаристКАТА на London. Доколкото ми е известно, пичът не си е правил операция за смяна на пола. Името е подвеждащо, знам, но в такива случаи се проверява два пъти (или звъниш да досаждаш на консултанта си), за да се избегнат гафове с превода.

Завършвам с три неща, които научих за китариста на групата с най-дългото турне в историята на рока (192 концерта за 2,5 години в 27 страни, standing ovation, please!). Първо, той е природно интелигентен. Няма никакво значение, че не може да се похвали с камара дипломи. Каквото го интересува и му е необходимо да знае, го намира в книгите от библиотеката (да, той я посещава). Второ, киноман е и прави доста сполучливи аналогии с филми, които е гледал. Трето, преценката му при избор на имена за децата куца. Едното е кръстил Кеш, а другото - Ландън (по името на града, в който е заченато). Какво щеше да прави, ако с жена му се бяха развихрили в Челябинск? Или, не дай Боже, в Нецалуалкойотъл?!! : )

Какво си представяте като чуете "патрул за ада"? В моето обременено и деформирано от гледането на нездравословно количество екшъни съзнание изниква следната картинка: пет-шест грамадни буци мускули, с бръснати глави, целите в татуировки (например "Аз обичам мама", оградено със сърце), яхнали страховити мотори и гледащи по-лошо от питбул, опитващ се да откаже кокалите. Що се отнася до екипа главни герои в книгата-игра на Блонд и Уейн, обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Ще разберете защо.

Ако доброто ви настроение и чувството ви за хумор са отпрашили с мръсна газ да събират гръцки/турски тен и нагло ви пращат картички със съдържание "Wish you were here :-Ρ ", единственият начин да ги накарате да се върнат при вас със скоростта на Юсеин Болт, бягащ към златото, е да прочетете "Патрул за ада 2 в 1". Нейните автори предлагат на читателите класическата история "Галактическо ченге", както и една съвсем нова - продължението "Мухата отвръща на удара". Пригответе се за много смях, заигравки с култови (поне според мен, де) филми и драматични обрати в сюжета : )

ГАЛАКТИЧЕСКО ЧЕНГЕ

Първа среща с блестящите, надарени с всевъзможни таланти и блага, членове на екипа "Патрул за ада": Тобиас Джърк (играете от негово име и в случай, че се питате, да, фамилията не е случайно избрана) - водач и пилот, Елизабет Хънъуел - спец по техническите въпроси и Уилиам Морн - факир в бойните изкуства. Тези тримцата са натоварени с тежка мисия. Шефът им, полковник Полковник, ги праща по следите на най-ужасяващия контрабандист в цялата галактика ( известен също и с още по-ужасяващия си правопис) - Езъл Мухата. Следва идиотска игра на гоненица от планета на планета. Проблемите за Джърки неговия екипаж винаги започват с кацането (той, т.е. ти си все още несигурен/несигурна в този тъй тънък момент от пилотирането). Но после пада голяма веселба. Защото къде едно опитно и хитро ченге би потърсило най-напред един зъл бандит? Ами в кръчмите, разбира се. Епизодите в пивницата на Моли Дирижабъла (чийто портрет е сред най-яките илюстрации в книгата) са ми любими. Хванах се за корема от смях. Ако след толкова обикаляне по заведенията все още сте в състояние да водите разследване, то трябва да впрегнете всичките си сили. Впрочем, авторите силно се съмняват във вашия успех и не пропускат възможност да ви натикат този факт в лицето.

МУХАТА ОТВРЪЩА НА УДАРА

Какво прави всеки далновиден филмов продуцент, решен да изстиска до капка потенциала от някоя идея? Поръчва продължение, естествено, и вади архизлодея, тровил живота на добрите момчета в първата лента, от затвора, а главния герой - от депресията. Лоши новини за Джърк. Старият му враг е на свобода, копнее за мъст и крои нови пъклени планове. Нашето момче трябва да се стегне (нещо непосилно), да издири верните Бетии Уили (които кой знае къде са се запилели), да ги надъха и да ги убеди да се впуснат в още една изпълнена със (с)мисъл мисия. Тази история (както и Галактическо ченге) ще извика сълзи на умиление в очите на истинските фенове на Междузвездни войни (и на Смотаняци 1и 2, Психо, Дюн, Зов за завръщане, Кобра, Рамбо, Досиетата Х, филмите за Джеймс Бонди Итън Хънт, и кеча). Има по нещичко и за почитателите на Бой Джордж, а и за тези на Армен Хачатурян : )

Идва ред на впечатленията ми от самата игра. Не съм се забавлявала така с никоя друга книга от жанра (е, имаше една пародийна поредица от Колин Уолъмбърив списание Мегаигра, беше ми любима, но за съжаление не си спомням името й). Блонд и Уейнса се погрижили да ни поглезят с космическа карта (имената на планетите са уникално забавни, а има и едно много сладко извънземно чудовище, нарисувано на нея, което май трябва да изглежда страшно, но нещо не му се получава) и с дневник на приключението (в него записвате колко монети на съдбата имате, жизнените си нива и кодовите думи, на които попаднете). В края на книгата ще откриете инструкции за оценка на играта. Ако имате усещането, че опитът ви да спасите галактиката е на светлинни години разстояние от постиженията на Уил Смитв "Мъже в черно"и страдате от ниско самочувствие, просто ги пропуснете. Както вече споменах, авторите през цялото време изказват дълбоките си съмнения относно умствения ви капацитет (Защо тогава ни карате да делим 66 на 2, за да стигнем до номера на следващия епизод? Честно, надценявате ни и разваляте хубавата игра с изчисления. Знаете ли колко време ми отне да си намеря моливче и листче, за да сметна резултата?!!!). Неслучайно са кръстили героя ви Джърк. Това е удобно извинение да ви наричат "тъпак" безнаказано : ) И то колкото пъти си поискат. Но стига приказки. Имате си мисия, захващайте се с нея. Търчането след зловещи престъпници не е шега работа. Особено ако си нямаш абсолютно никаква представа какво правиш, а Блонд и Уейнти подлагат крак на всяка страница (е, добре де, през страница). Още ли се помайвате? Бягайте да играете и нека Грунтщомпфбъде с вас!

НАКРАТКО ЗА АВТОРА

Чайна Миевил - британски писател-фантаст.

"Артър Кларк", "Хюго", "Локус" - част от наградите в неговата вдъхваща страхопочитание колекция.

Професор по съвременна история и/или лингвистика - първите ми догадки относно личността му, въз основа на прочетеното в "Градът и градът".

Социална антропология и международни отношения - специалностите, които се оказа, че е завършил.

Централна и Източна Европа в годините на прехода - бас държа, че това е било част от заглавието на дипломната му работа.

"Extreme Ways"и "Моби Дик" - за тях се сетих най-напред, щом прочетох фамилията на Чайна.

Благоговение - чувството, което изпитвах към Миевил, докато разгръщах началните страници.

Леееко, ама съвсем леко разочарование - послевкусът на романа.

НАДЪЛГО (ШЕГУВАМ СЕ) (ВСЪЩНОСТ, НЕ) ЗА КНИГАТА

ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО: БЕШЕЛ/УЛ КОМА

Добре дошли в "китните" градчета-държави Бешели Ул Кома! Те се намират на "ръба на Европа" (вместо "ръб" ми хрумва друга една трибуквена, но нецензурна дума, която със сигурност е по-точна) и могат да се похвалят в туристическите справочници с интересна отличителна черта: съществуват едновременно на едно и също място. Нещо повече, на бешелчани им е забранено да виждат, докосват и заговарят улкомци, за които е в сила същото ограничение (представяте ли си проблемите с трафика, които имат? Ужас!). Всяко нарушение на забраната се нарича "престъпВение" (чудесна, чудесна работа на преводача!), а престъпВиците са преследвани и жестоко наказвани от зловещите служители на съответното ведомство - Агенцията (нейните копои вкарват малко от атмосферата на "Dark City"и "Fringe"в романа). Да ви кажа, не бих си избрала тези местенца като туристическа дестинация за летния отпуск. Освен всичко друго, трябва да държиш изпит, преди да те допуснат да пресечеш границите им (тук се сетих за една гостоприемна азиатска държава, чието име включва прилагателното "северна").

В случай, че все пак някой реши да ги посети, би било добре да има предвид следното: ако изпадне в нужда, да се обърне незабавно към Хорейшио Кейн, ъъъ, исках да кажа Тядор Борлу. Той е инспектор от отдел "Тежки престъпЛения"в Бешели разследва случаите със същата целенасоченост, проявявана и от телевизионния му колега. Двамата си приличат и по съчувствието, което изпитват към жертвите, а и по любимите си методи за разпит на лоши, ама много лоши, момчета. Екипите им от криминолози ( в Бешелги наричат сценични работници) също имат допирни точки. Сходни са и почти неразрешимите загадки/проблеми, с които ежедневно се сблъскват в работата. В "Градът и градът" проследяваме разплитането именно на един такъв случай от безупречната (до този момент) професионална биография на инспектор Борлу. Група наркоманчета открива под купчина боклуци полуобезобразения гол труп на млада жена. Извършителят не се е задоволил само да я удари яко по главата с тежък предмет и да я намушка няколко пъти, но е решил и да си поиграе на пластичен хирург с нея. Ама явно не му е харесало и след първия срез се отказал и я захвърлил. На Тядор Борлусе пада честта (блазе му) да установи самоличността на Фулана Детайл (Джейн Доуна бешелски) и да пипне нейния убиец. На пръв поглед сякаш става въпрос за проститутка, нападната от побеснял клиент. Но нещата не са толкова прости. Борлузатъва дълбоко и попада в патова ситуация, от която няма да се измъкне невредим. И мястото на полицейски инспектор е най-малкото, което може да загуби.

Около това в общи линии се върти сюжетът на книгата. Дали я препоръчвам? Разбира се. Дори само заради възможността да станете свидетели как Шварценегерруши езикови бариери (а вие си мислехте, че може да изравнява със земята само сгради, нали?). Или да прочетете най-точното определение за сбирщина псевдонационалисти, оправдаващи вандалското/идиотското си поведение с обич към родината. Да не говорим за наличието на един от най-забавните и скорострелно направени психопрофили на престъпник в криминалния/фантастичния жанр. Ами персонажите? Интересни, симпатични, смешни, жалки, противни. Няма да ви оставят безразлични. За разлика от "Заразата"на Чък Хогани Гийермо дел Торо, където нито една героиня не ми направи впечатление, "Градът и градът"ни предлага силни женски образи. Особено доволна съм от този на Лизбиет Корви. Тя играе поддържаща роля (дясната ръка/крак/око/ухо на Борлу), но е толкова ярка! А какво да кажем за чувството за хумор на автора? Миевилму отпуска каишката рядко, с мярка и точно на място. Отлична дозировка и адекватно приложение : ) Голяма червена точка (а защо не и текила?) заслужава целият замисъл за двата града, съществуващи един в друг и правещи всичко възможно да не се забелязват. Горките им жители. Още с раждането им поставят капаци на душите, извинете, на очите. Чертаят/дълбаят разделителни линии в чистите им детски съзнания. И така цял живот. Далеч съм от мисълта, че абсолютната свобода е възможна (Казандзакиствърди, че я е постигнал, аз си запазвам правото да изразя съмнение), но бешелчани и улкомци успяват да се насладят едва на някакъв мижав процент от поставената й в рамки версия. А най-покъртителното е, че, тъй като не смеят да разширят кръгозора си, те дори не осъзнават колко са ограничени. Но така е по-удобно. Лесно е да си затваряш очите пред неправдата, грозните постъпки, злото изобщо, когато имаш извинението, че стават отвъд, на "чужд" терен и е престъпВение да ги виждаш. Дааа. За такива работи си мислех, докато четях книгата.

Малко по малко се приближаваме до момента с лееекото разочарование, което изпитах, когато приключих с романа. Започвам с нещо дребно, но се спирам на него, защото непрекъснато ми се навираше в очите и ме дразнеше като муха без всякакво чувство за такт : ) Имам предвид подбора на имена за героите. Не знам дали Миевилси ги е измислил или се е ровил с часове в Гугъл, за да ги изнамери, но те звучат изкуствено. И не само това. Хората, родени в един и същи град носят имена с латино, китайски, немски, полски, грузински, български и каквито още си поискате окончания. Интересно, как са им втълпили чувството за принадлежност към една и съща общност при това положение? Може би са поискали съвет от чичо си Сам? Оставяме открит този въпрос и минаваме на следващата точка от списъка с дразнители. Ако бях датчанка или канадка, или австралийка, непременно щях да се впечатля от света, изграден от Миевил. Е, да, ама съм българка и обстановката, описана в книгата, ми е до болка позната и безинтересна. Какво искам да кажа? Паричната единица в Бешеле динар. Три религии (православие, ислям и юдаизъм) си съжителстват в мир на негова територия. Писмеността на бешелчани наподобява кирилицата (тук е мястото да поздравя автора за безукорното боравене с лингвистичните термини и развиването на теории за произхода на даден език). Бешелсимпатизира на Съединените щатии изпълнява усърдно всяко нареждане, дошло оттам. Оттук следва изостряне на отношенията с Ул Кома, който се намира под ембарго (аналогия - сърбите още не са забравили позицията, която заехме по време на войната в Косово, едно интервю с Любиша Самарджичразсея илюзиите ми по този въпрос). Приликите не свършват дотук. Бешелсе стреми по всякакъв начин да привлече чуждестранни инвестиции, за да спаси затъналата си икономика. Лидерът на бешелските националисти се казва Сиедр. Разгледайте името като полуанаграма, добавете едно -ови ще получите "неочакван резултат". Бешели Ул Комаса като Източнаи Западна Германия, като Южнаи Северна Италия, що се отнася до степента на развитие на индустрията, до финансите. В миналото си двата града-държави влизат във въоръжени сблъсъци, наподобяващи балканските войни от началото на 20-ти век. Името "Дзинчис Кан"да ви напомня за някого? Ще ви подскажа. Един такъв амбициозен тип, страдащ от синдрома на Александър Велики. Ами терминът "гласностройка"? Сега разбирате ли защо си помислих, че Миевиле професор по история? Имам чувството, че Чайна доста се е лутал из фишовете на вероятната си дипломна работа, докато напише книгата. Вместо това е трябвало да натисне докрай газта на фантазията си. Завършвам с третия разочароващ компонент - развръзката. Просто очаквах повече.

Чайна Миевилзаявява, че пише в стил "weird fiction". Ще се заема да прочета и останалите му книги, за да открия потвърждение. "Градът и градът"е наистина добър роман, но не е чак толкова странен и необикновен, колкото си мисли авторът. Светът, описан от него, ми е така добре познат, че се почувствах като ескимос, прекарващ ваканцията си в зимен курорт.

"С възрастта човек става по-мъдър.".Тези думи, произнесени със сериозен и авторитетен тон, излизат от устата на един от главните герои в книгата, само минути след като импулсивно се е впуснал в животоспасяващо приключение. Е, може би леко преувеличавам. Ако не се беше поддал на импулса си, нищо лошо нямаше да му се случи. Просто щеше да продължи монотонното си съществуване. И да изпусне възможността да изживее незабравими мигове с хората, които го обичат. С онези, които го познават и разбират най-добре от всички. И най-важното - нямаше да може да прибави нови пакости към Златната колекция от общи спомени, Vol. 1. Но, слава Богу, разумът му излиза във ваканция за един "подарен" (мисля, че е по-правилно да се каже "откраднат") ден. Достатъчно, за да може нашият човек да презареди батериите, да поеме глътка въздух, да погледне на нещата откъм хубавата им страна и да продължи напред. А когато се почувства тъжен или самотен, или объркан, на негово разположение винаги ще бъдат горещите хитове от гореспоменатата колекция.

Ама и аз съм една. Говоря ви за някого, с когото още не съм ви запознала. Толкова за изисканите ми маниери. Всеки добре възпитан французин би ме упрекнал и би разкритикувал безобразното ми поведение. Моля да бъда извинена. Дами и господа, името на героя-вдъхновител на безразсъдното бягство е Симон. На трийсет и пет години, с хубава професия, женен, с две деца, подстрекател. А какво е един подстрекател без охотно оставящи се на изкушението жадни души? На сцената излизат съучастниците-последователи. В ролите: двете му сестри - Лолаи Гаранс. Лолае прясно разведена майка, а Гаранс ... Ами, тя е чаровна, щура и остроумна. Разказът се води от нейно име. Следователно, той също блести с току-що изредените качества и за читателите е удоволствие да се потопят в него. И така, какво ни разкрива Гаранс? Има една хубава народна мъдрост "шило в торба не стои". В случая, обаче, става въпрос за три остри шила и мнооого, ама мноого тясна торбичка, която даже се е свила след прането. За да не я скъсат и съсипят напълно, трите шила (разбирай Лола, Гаранси Симон) решават да пропуснат сватбата на своя братовчед и да офейкат. Оставят зад гърба си рутината, скуката, задръжките и лицемерните роднини (симпатични също толкова, колкото и мазол на пръста) и поемат към свободата (т.е. към замъка, където работи като екскурзовод брат им Венсан). След като тайфата се събира в пълен комплект, нашите сладури се заемат с тежката задача да измъдрят каква беля да направят най-напред. Получава се малко като в песента от филма "Неочаквана ваканция". Носталгия по детството, желание отново да тероризираш квартала с кучето си и, между игрите, сладко да си хапнеш филия топъл, дъхав хляб, поръсена с пипер. Аз лично я обичах намазана с лютеница, а кученцето ми имаше огнен и опасен нрав, но, заклевам се, не е ухапало никого без причина : ) Колкото до бъркотиите, които създават дръзките бегълци ... Нека бъдат изненада за вас. Не казвам нито думица по въпроса и не, няма смисъл да ме молите да ви подскажа : )

За десерт остана да изясним защо ще продължа да чета книги от Анна Гавалда. Стилът й ми допада. Кратки, точни и ясни изречения. Духовити забележки. Два-три мръсни вица (срам ме е, ама тези ги запомням най-лесно и първо те ми идват наум, когато някой ме подкани да разкажа смешка). Приковаващо вниманието въведение в историята (нещо от сорта на уводната сцена в "Четири сватби и едно погребение"). Останалата част от текста също няма да ви разочарова. Разказът на Гаранстече леко, естествено, непринудено. Все едно си на кафе с шантава приятелка и слушаш подробен доклад за перипетиите й през уикенда. Гавалдае надарила своята героиня и с проницателност, и със закачливо чувство за хумор, и с добро сърце. Особено забавен е начинът, по който авторката охарактеризира персонажите си, използвайки точната преценка и пиперливия език на Гаранс. А изборът на теми? Повече от сполучлив. На кого не му се е искало да зареже всичко поне за ден (тук се сетих за една песен на Васил Найденов, "На море") и да прави каквото му душа иска? Кой не изпитва сладка болка, щом си припомни подвизите си като дете? Щом осъзнае, че годините са се изнизали неусетно и е време да порастне (тук пък в главата ми зазвуча "Къде остана детството" - великолепни стихове на Миряна Башева - от класиката "Войната на таралежите")? На кого не му липсват старите другарчета, с които си е общувал на език и ниво, разбираеми и достъпни само за техния тесен кръг посветени? Умен ход от страна на Гавалдае и подборът на героите. Винаги ще се намери читател, готов да съчувства на затъналия в рутината на семейните отношения Симонили на Лола, току-що приключила с привидно съвършения си брак. Няма да липсват и загрижени за съдбата на все още необвързаната Гарансхора, а и заинтригувани накъде ще поеме Венсан, който тепърва навлиза в истинския живот. В "Един подарен ден", обаче, откриваме и нещо повече. Съвсем дискретно (в изказването на един персонаж) е засегнат проблемът с ксенофобията и расовата търпимост, доста наболял във Франция. Би било хубаво Гавалдада развие този мотив в следващо произведение (ако не го е сторила в някое от предишните си).

Завършвам с трите компонента от "Един подарен ден", които ме зарадваха най-много: лъжендата (чудна думичка, нали? Научих я от О. Хенри) за замъка и неговите обитатели; Ялусини неговите супербълхи, които танцуват макарена; и музикалната компилация на Венсан, поместена в края на книгата : )

Вече три седмици се срещам със зъболекаря си по-често, отколкото с най-близката си дружка. Смело мога да твърдя, че той е новият ми най-добър (не)приятел. А като си помисля как наивно си въобразявах, че само ще ми подмени счупената пломба ... Неее. Наложи се да ми вади нерви. Седнах на стола вкочанена, гледайки своя ле-/мъ-чител с тих ужас. Сигурна съм, че именно заради това той започна да подбира иглите си преднамерено бавно и с очевидно садистично наслаждение. Точно тогава по радиото пуснаха "Болка"на Георги Христов. Без майтап. Цитирам част от припева (за неизкушените от българската естрадна музика): "Знаеш ли какво е болка,/безумната жестока болка .../... изгаряща зловеща болка ...". В този момент ми идеше да изкрещя "Дааааааааааааааааааа!!! Млъкни най-сетне!". По едно време сериозно се съмнявах, че арсенът си е свършил работата и щях да надам вик "Жив е той (зъбът ми), жив е!". Погледнах доктора с изражение "Do you really want to hurt me, do you really want to make me cry?". А той само сви рамене: "Мене не maybe"и продължи невъзмутимо (и настървено) да се прави на Разрушителя. Криво-ляво приключихме. Да, да. С ангелска усмивка ми бе съобщено, че само така си въобразявам. Момиче, you ain't seen nothing yet.При следващата ни среща (излишно беше да му заявявам, че I didn't drive all night to get to him), по време на най-злокобната и кървава част от манипулацията, ме зарадва с новината, че ми е открил два нови кариеса. Направо ги чувах как злорадо надигат гласчета: "I'm still standing, хе-хе-хе!". Събрах сили да попитам с треперещ гласец: "Where do we go, where do we go now, Doc?"А доктор Садист Лечителя се захили: "Don't give up, don't have to, gotta do whatIwanna do!". Та така. Правим, каквото той си науми. За другия път, обаче, съм го предупредила (както във вица за руснака) да ме чака не с новини, а с две бутилки водка - добра и лоша. И аз решавам коя ще отворим първо : )

Ако сте прочели предишната ми публикация, ви е станало ясно, че напоследък съм твърде заета да замислям жестоко отмъщение, включващо ремъци, зъболекарски инструменти и извратеното ми въображение. Поради тази причина (а и понеже ми наду главата с молби) позволих на алтер егото си, г-ца Bookgirl, да напише мнение за тази книга. Много й е харесала. Била особено запленена от образа на Андреас Корели. Да ви кажа, не се учудвам. Нали знаете, краставите магарета ... В случай, че се срещате за първи път с моето друго аз, хвърлете поглед на коментара ми за "Робокалипсис". Там ще откриете повече дезинформация за нея. А сега ви оставям в нейната съмнителна компания и ви пожелавам приятно четене! Такааа, къде ми бяха клещите ...

Мили мои студенти, какво прекрасно утро, нали? Как сте, деца? Надявам се, че сте прекарали един чуден уикенд! Какво? Защо ме гледате така стреснато? И на мен ми се случва да съм в добро настроение. Е, вярно, че е веднъж годишно ... Ами вие? Свалете тези озадачени изражения! Косьо (да, младежо, знам името ти), не се плаши, няма да те изям. И спри да се чудиш къде да си скриеш пищовите. Не изпитвам желание да ви препитвам днес. Отменям колоквиума. Може да си поемете дъх. Не се шегувам, бе! Спокойно! (Не, Лили, не съм прекалила с енергийните напитки, много мило от твоя страна, че се интересуваш.) И така, добрите новини за вас не свършват дотук. За днес бях планирала да ви разкрия още една от омайните страни на биохимията. С голямо желание се подготвях да ви посветя в тайните на цикъла на Кребс! Само да знаете каква страхотна презентация направих на PowerPoint-а! Но господин Сафонпромени намеренията ми. Грешиш, Петре, господин Сафонне е името на домашния ми любимец. (За твое сведение, питонът ми се казва Карамелчо, а златната ми рибка - Вълкодав.) Не ме разсейвай, момче! Говорех за намеренията си. Вместо да се опитвам да ви наблъскам в главите имената на двайсетбуквени (в най-благоприятния случай) ензими и да ви накарам да разберете (Сизифов труд от моя страна) механизма на протичане на реакциите (ако успея, ще е все едно, че съм почистила Авгиевите обори), реших да ви представя една книга. Белким ви окаже благотворно влияние. Не бързай да ликуваш, Лили, нямам предвид "50 нюанса сиво" (мислиш, че не те видях да я четеш в петък, докато рисувах митохондрии по дъската?). Смешно ли ти е, Косьо? Я да ти видя тениската! Какво пише на нея? "Lukyanenko Rules!!!". Напразни надежди, дете. Не ми се занимава с руска фантастика (колкото и мераклийски написана да е тя). Имам за вас нещо много по-добро. Обещавам, че ще бъде еднакво интересно за всички ви. Да, има и разтърсваща любовна история, и зловещи тайни, и сцени на ужас и насилие, и ... Ще видите ей сегичка! Затегнете коланите, отворете съзнанията си, излитаме!

ИГРАТА НА АНГЕЛА

от

Карлос Руис Сафон

аlso known as

Изключително интригуваща личност с богат душевен свят

(иска ми се да го познавам лично)

"Играта на ангела"е книга втора от мащабен проект, замислен като тетралогия. За първата от четирите части, "Сянката на вятъра", може да научите повече от коментара на моето добричко аз - книжното момиче, публикуван в едноименния блог (лееко нарцистично от нейна страна да го кръсти на себе си, как ви се струва?) преди 2-3 месеца. Хубавото е, че не е задължително да сте чели "Сянката ...", за да се потопите в "Играта ... ". Имате възможност да започнете с който си поискате от двата романа, изборът е ваш. Добронамерен съвет: пристъпете към историите в правилната последователност. Удоволствието е двойно по-голямо.

За какво се разказва в книгата, предмет на днешната ни лекция? Това е все едно да попиташ как да кажеш "нали" на английски. Предвид разнообразните форми isn't he, do they, have you, aren't I, отговорът не би могъл да бъде поставен в рамките на едно изречение. Е, всъщност би могъл, но няма да е точен, ясен, добре структуриран и изчерпателен. Затова е препоръчително да се замислиш, преди да дадеш компетентно мнение. Същото важи и за творбата на Сафон. Дълбоко се съмнявам, че съм в състояние да обхвана и представя накратко всички теми, засегнати от испанеца. Нито пък бих могла да опиша в детайли чувствата и асоциациите, които неговият роман предизвика в мен. Най-малкото, ще забравя да ви обърна внимание върху нещо и после ще ме е яд. Почти на всяка страница откривах изречение, достойно да даде началото на увлекателна/оживена/разпалена дискусия. Някой ден, когато съм пак в добро настроение, ще отворим книгата и ще си изберем откъс от мястото, на което сме попаднали. Гарантирам ви, че ще се намерят поне две-три интересни разсъждения, които може да коментираме по време на нашите упражнения. А сега ще ви представя съвсем опростен вариант на сюжета. Доколкото е възможно да се опрости нещо така добре планирано и изпипано до най-малката подробност.

Място на действието:Барселона.

Време, в което се развива действието:първите десетилетия на 20-ти век.

Главен герой:Давид Мартин - полусирак. Баща му (ветеран от Филипино-Американската война, водена през 1899-1902) е далеч от представата за любящ родител. Твърде е зает с опитите си да избяга от смазалата го действителност. И да избива (буквално) вредните навици (четенето на книги) от главата на сина си. Майката е още по-прекрасна "личност". Зарязва мъжа и детето си без следа от угризение. Оставя Давид (като току-що родено нежелано кученце, хвърлено в окъсан кашон на пътя) на експертните, топли грижи на бившия войник. Предполагам, няма да се изненадате, че момчето боледува непрекъснато през детските си години и животът му се крепи на косъм. Вместо да играе на воля с връстниците си, е принуден да гледа отстрани. Единствената му утеха са книгите. Тук се сетих за Мартин Скорсезе, само дето като малък той намира отдушник в ходенето на кино. Приликите не се изчерпват с това. Скорсезерешава да стане режисьор, а Давид (сигурно се досещате) - писател. За начало, след като става свидетел на убийството на баща си и се оказва в безизходица, постъпва като момче за всичко в редакцията на един вестник. Там се среща с богаташкия син Педро Видал (автор на статии и булевардни романи), който го взима под крилото си. Именно благодарение на препоръките на Педро, Давидполучава своя шанс. Започва да пише кратки разкази за вестника. По-късно се заема със създаването на поредица от романчета за масова употреба със страховито-загадъчен сюжет. Доходоносно начинание. Влюбва се. Вредно за сърцето упражнение. Скъсва с издателите си, за да се посвети на нещо истинско - "Стъпалата към небето" - творба, каквато би се гордял да остави след себе си. Целебно за духа и безмилостно към джоба решение. В един момент се оказва, че е останал съвсем без нищо - и в личен, и в професионален план. Губи здравето си. Гвоздеите валят като из ведро и се забиват безжалостно един след друг. Тогава? На сцената, след дълго и търпеливо дебнене, излиза загадъчният господин Андреас Корели - издател/рицар с подозрително блестящи доспехи. Той отправя неустоимо предложение на бедния писател. 100 000 франка + сбъдване на най-съкровеното желание. В замяна на? О, нищо особено. Трябва просто да продължи да прави това, което му създава най-голяма радост - писането. Няма ли уловка? Аха, има. Корелиизисква нещо по-специално. В своя труд Давидда създаде и разработи нова религия. Краен срок - дванайсет месеца от получаването на поръчката. Издателят е наясно, че горкият човек е пре.бан отвсякъде и няма начин да откаже (според мен Корелисе излага. Давидне е предизвикателство. Лесно е да подхлъзнеш някого, в чието лице всички врати се затръшват). И наистина, следва положителен отговор. Сделката е сключена. Връщане назад няма. Какви ще са последствията от нея върху живота на окаяния писател? Ще разберете само, ако се осмелите да потънете в света на "Играта на ангела", мили мои млади хора. Ще ви кажа само, че последните стотина страници от романа се четат на един дъх. А Давид Мартинме привлече много повече, отколкото Даниел Семпереи Жулиан Каракс (главни действащи лица в "Сянката ...") взети заедно. Нещо повече. Жарта, с която Давидсе впуска да напише "Стъпалата към небето" (помните ли? Онази, Истинскататворба), силно ми напомни за героя на Александър Карапанчевот "Приказка за поета".

С какво още, освен с образа на младия писател, ме спечели господин Сафон? Водете си бележки!

Трябва да споменем, че с втория си роман той успя да затвърди положителните впечатления, които остави у мен с първия. Говоря за неоспоримата му дарба на изкусен разказвач. По-точно:

- Тънък усет при избора на декорите - вътрешни и външни. Къщата с кулатае като излязла от класически психотрилър, да не говорим за местата, които Корелиизбира за срещи с подчинения си.
- Вещо бораване със специалните ефекти.Метеорологичните условия почти винаги се съобразяват с настроението на главния герой. Както може да предположите, вали доста често, а и вятърът е един ... Авторът заслужава Оскарза foley artist. Струваше ми се, че чувах всяко зловещо проскърцване или прокрадващи се стъпки в романа.
- Отлично познаване на човешката душа, особено на най-мрачните й кътчета. Сафоне наясно с всички наши страхове, надежди, мечти, качества и недостатъци. Точно затова му е толкова лесно да предизвика гама от емоции (безпокойство, потрес, възбуда, тъга, ...), докато атакува безжалостно сетивата ни чрез словото си. Офанзивата му е повече от успешна. Поне за мен. Все едно виждах със собствените си очи отвратителната картина, когато една от героините се нагълта доброволно с отрова (явно е била почитателка на Флобери на драматичните изблици). Сякаш чувах плача на Кристина, погълната да пише писма, обречени да останат без отговор, или смеха на Изабела, докато нарочно се закача със своя ментор. Мога да се закълна, че усетих мириса на гнилоч, щом Давидотвори отдавна заключената врата на една от стаите в прокълнатата си къща. Наистина почувствах допира на луксозната хартия за писма, която АндреасКорелипредпочита да използва за подмамващата си кореспонденция. И, накрая, споделих трапезата на стария Семпереи младия писател. Вкусът на топъл хляб със стафиди + прясно сирене от Бургосе още в устата ми.
- Прозорливост по отношение избора на теми.Целевата група на Сафоне пъстра (ала силно се съмнявам, че той е от онези писатели, чието основно занимание е да седят и да се чудят с какво да наблъскат производствения си продукт, за да се продава по-добре). "Играта ..."е еднакво увлекателна както за мъже, така и за жени. Би могла да се разглежда на няколко нива - като роман на ужасите, фантастичен роман, криминална или любовна история, напрегнат трилър, пътеводител (да, не се шегувам, ако някой ден посетя Барселона, ще си взема книгата с мен и ще потърся Ла Рамбла, както и творенията на Гауди), ръководство за начинаещи писатели (тази част е особено духовита и ми е любима), историческо свидетелство, философска творба, разкриваща преимуществата на диалектиката (повече по този въпрос - след малко), антивоенен манифест и т.н.
- Блестящ подход при изграждане на диалозите.Става дума за тези, които Давидводи с обсебващия си шеф - Корели и с Изабела - великолепната си, цапната в устата асистентка. Първите са образец на ораторското изкуство. Ако сте решили да водите спор на богословски теми, "Играта ..."ще ви снабди с необходимите муниции, а и с печелившите стратегии. Точните попадения са гарантирани. Четейки, се сетих за Сократ (Давидцитира една негова прочута реплика) и за Платоновите диалози (от всички, с които съм се запознала, най-много харесвам "Пирът", но съм ги разгръщала отдавна, трябва пак да им хвърля поглед, може би ще видя нещата от друг ъгъл). Колкото до препиранията с очарователното момиче, те са шеговити, закачливи, хапливи и грабват с остроумието си. Истинска наслада за читателя!!! Браво, г-н Сафон, браво!
- Изключителен подбор на персонажи.Досега не може да не сте усетили слабостта ми към Давид. От начина, по който ви описах Изабела, си личи, че тя влезе с гръм и трясък в сърцето ми и няма намерение да мърда оттам (т.е. в моите очи тя повтори подвига на Нурияот "Сянката ... "). Другите ми фаворити са: пазителят на книгите Исаак Монфортс благия нрав, достолепният дон Густаво Барсело, любопитният дон Анаклето (все познати от първата част лица), неповторимият дон Басилио, симпатягата с дългото име Хосе Мария Бротонс, книжарят Семпере и неговият срамежлив син (съответно дядото и таткото на Даниелот първата част), Маруха Лютата чушка, доня Кармени безукорното й чувство за чистота и ред. Последните две сладурани (плюс Бротонс) са представители на галерията "колоритни - незабравими - майсторски обрисувани" третостепенни герои (нещо като образите, в които се превъплъщава Надя Тодоровав българското кино, именно те са солта в манджата).

Е, скъпи студенти, убедих ли ви в достойнствата на Карлос Руис Сафони неговата "Играта на ангела"? Със сигурност съм пропуснала нещо (например, любимия похват на автора - използването на сънищата), ала днешната ни лекция върви към своя край. Затова, ако имате някакви колебания, въпроси и възражения, може да ме потърсите по-късно. В рамките на 20 минути, считано от приключването на нашето занятие. Или в приемното ми време (щом реша кога да бъде то). Преди да ви пусна, ще спомена още нещичко. (Косьо, Лили, Петре, не бързайте да си прибирате нещата, че ще започна да ви обръщам още по-специално внимание!). Но да се върнем на това, което исках да подчертая. Споменах името на Исаак Монфорт, нали? За запознатите със "Сянката на вятъра"то значи завръщане в "Гробището на забравените книги" - светилище, подчиняващо се на собствени закони, където се спасяват/съхраняват безброй, безброй книги. Мисълта ми е, че не ми харесва името, което Сафоне избрал да даде на това място. Първо, в гробище се полагат неща, изгубили и последната си искрица живот (не бих могла да кажа, за която и да е книга, че е мъртва). Второ, веднъж заровени, те не се връщат. Единствените документирани (в художествената литература и филмите на ужасите) случаи са на вампири и зомбита. Повтарям, отказвам да мисля за някоя книга по този начин (като за нещо загубило истинската си същност и изродило се в чудовище). И, трето, да се интересуваш от вече погребаното е нормално само при положение, че си археолог, иманяр или съдебен лекар. При всяка друга ситуация си е проява на сериозен психически проблем. Осъзнавам, че "двореца", "палата", "царството" са прекалено претенциозни, изтъркани и неотговарящи на атмосферата в романа названия, но Сафоне надарен с прекрасно въображение и би могъл да измисли по-подходяща, също толкова мрачна (но не толкова окончателна) дума.

В първата публикация за "Играта на ангела"имахте възможността да се запознаете с впечатленията, които книгата породи у моята тъмна половина. Госпожица Bookgirl се оказа права. Наистина е пропуснала някои неща. Те не ми дават мира. Като камъче в обувката. Затова бързам да ги споделя с вас. В края на краищата, аз също имам право на мнение, нали така? : ) Обещавам да бъда кратка. Поне ще се опитам. Ама като се знам каква съм ...

6 НЕЩА, КОИТО НЕ БЯХА ПОМЕСТЕНИ В ПЪРВОНОЧАЛНИЯ КОМЕНТАР

(А ТРЯБВАШЕ)

Напълно разбирам как се чувстват посетителите на "Гробището на забравените книги", доловили зова на някоя творба. Книгата те намира. Точно, когато имаш нужда от нея. Точно, когато си готов не само да я прочетеш и разбереш, но и да докоснеш душата й със своята (това последното е най-върховното изживяване!). Сафоне абсолютно прав. Доказано е. Веднага давам пример. През лятото прекарах една седмица в градче, което се оказа приятна изненада за мен (градчето, не прекарването). Никога не съм си представяла, че на главната крайбрежна улица ще открия дъъъъълга, дъъъъъъълга редица от сергии, затрупани не с обидни за добрия вкус сувенири, а с книги! И то всякакви! Произведение на Лъвкрафткротко си съжителстваше с романче от Л. Дж. Смит, то пък срамежливо гледаше към съседа си - дебел том на научна тема. Да кажа, че се почувствах като дете в сладкарница е равносилно на сериозно подценяване на ситуацията : ) Хищният блясък в очите ми малко стресна продавачката. След като прегърнах (буквално) новите си притежания, наивно си помислих, че съм приключила с покупките и няма да харча повече. Чиста самозаблуда. Откъде да знам, че мястото, на което съм попаднала, е също така пагубно за любителя на книгите, както Лас Вегасза заклетия комарджия? От всеки ъгъл ме дебнеха изкушения. Даже във всичкопродавницата, където се отбих да търся ластичета за коса, не бях в безопасност. Съпротивлявах се смело и вече се тупах по рамото, горда с проявения самоконтрол, когато Я видях. Стоеше си съвсем тихо, забутана в едно ъгълче. Скрита в сянката на претенциозна псевдоисторическа залъгалка от 500 страници. Побързах да взема малката книжка (малка САМО що се отнася да обема) в ръцете си, нежно Я разлистих, за да се уверя, че не съм сгрешила и ... повече не Я пуснах.
Познавах един господин Семперев реалния живот. За съжаление той вече не е сред нас (мир на праха му!), но остави след себе си дълбока следа. Обичаше и познаваше книгите, посрещаше с блага дума всеки свой клиент (и бъдещ приятел), винаги беше готов да подаде ръка. Човек с щедро сърце. Също като героя на Сафон. Някои от най-ценните ми помагала носят печата (буквално и преносно) на неговата книжарничка. Един от основните източници за дипломната си работа открих именно там. Да не говорим, че ми е изпращал книги по пощата на свои разноски. Без да съм го молила. За да ме изненада. И не си мислете, че съм се радвала на някакво специално отношение. Не. Той беше такъв с всички. Доказват го многобройните фотографии с щастливи клиенти/приятели, окачени с любов на една от стените на магазинчето. "Играта на ангела"ми припомни всичко това. Хубавото е, че добрите хора не се намират само между страниците на книгите.
Би било неподопустимо (и непростимо) да не отбележа прекрасния превод, дело на Светла Христова. Тя прави пътуването в света, създаден от Сафон, още по-леко, приятно и незабравимо. Нещо повече. Никъде, ама наистина никъде, не си личи това да й е коствало и най-малкото усилие. Също като дреха от изкусен шивач, чиито шевове са на практика незабележими. Чудесно свършена работа!
Андреас Корели. Госпожица Bookgirl тръбеше, че й е любим персонаж. От това, което е написала, обаче, на мен ми се стори, че повече симпатизира на Давид Мартин. То се е видяло, аз трябва да поправя оскърблението, нанесено по този начин от нея на горкия издател. С едно изречение: Карлос Руис Сафоне успял да изгради образа на един от най-интелигентните, вдъхващи уважение, страх (на места - възхищение), целенасочени и безмилостни злодеи в литературата.
"Много шум за нищо" - сетих се за тази пиеса на Шекспир (и за забавния филм на Кенет Брана), докато Давид се правеше на купидонче и благородно оплиташе в мрежите си двама нищо неподозиращи (в началото) млади. А разправя наляво и надясно, че бил лош човек. Кой ще му повярва? Всъщност, точно това ме спечели в него. Че е къс самородно злато без никаква представа за истинската си стойност. Другият филм, който си припомних, четейки, беше "Топло". Майсторите, заели се да прокарат електричество вКъщата с кулата, са също толкова кадърни, колкото своите колеги от българската комедия. В романа на Сафон, обаче, е по-подходящо заглавието "Светло" : )
Шеридан льо Фану. Той е обект на друга моя публикация. Какво търси тогава тук? Ами много просто. В "Играта на ангела"Давид Мартинпосещава "Гробището на забравените книги"многократно. Има пълната свобода да си избере която и да е творба. Натъква се на произведенията на ирландския писател на няколко пъти. И ги подминава. Споделям вкуса му. Е, може би съм малко несправедлива. Льо Фануе добър в описанието на подтискащи природни картини, внасящи смут в душата на читателя. Добър, но не чак колкото Сафон.

Това е. В общи линии. Тези шест точки, които изложих пред вас, дообясняват (надявам се) защо се превърнах във вярна почитателка на Карлос Руис Сафон. И защо го чувствам толкова близък. Чакам с нетърпение следващата част от тетралогията, тъй като тя обещава нова среща с Фермин от"Сянката на вятъра". Да си призная, в "Играта на ангела"той ми липсваше ужасно. Но пък се запознах с Изабела!

ОТВОРЕНО ПИСМО

До Чък Хогани Гийермо дел Торо

Уважаеми гадняри,

Пиша ви, защото току-що приключих с четенето на "Падението" - част втора от вашата вампирска трилогия. И, както би изстрелял любимият ми герой в нея - Гюс, cabrones, направо ми разкатахте фамилията! Единственото, за което си мислех, докато бродех из създадения от вас свят, беше "Убийствен кеф!". Рядко се срещат толкова страхотни и интелигентно написани книги за кръвопийци. Lo que quiero decir es: вие не само майсторски рисувате (със спрей в крещящ неонов цвят) апокалиптичната картина на последствията от плъзналата из целия свят зараза, но и задълбавате във вече познатите от първата история персонажи. Правите ги още по-интересни. Разкривате мотивите, стоящи зад постъпките им. Карате ни да ги възприемаме не като позлатени супергерои (изглеждащи почти комично, докато се перчат с шарените си наметала и лъскавите си добродетели), а като едни от нас, обикновените хора - създания с безброй недостатъци, преследвани от цяла сюрия страхове. Algo mas, подреждате всичко това в идеална структура, включваща основното повествование, интерлюдии и откъси от дневници и блогове. Особено ми допадна частта, озаглавена "Валеж". Нарочно накъсвате действието и оставяте читателите без дъх! Отличен план, подкрепен от адекватното художествено оформление на романа, дело на българските ви издатели. Realmente, корицата е адски готина.

Оттук нататък продължавам с по-конкретните си впечатления от "Падението". Вманиачена съм, признавам си, но вие сте виновни, така че ще търпите : ) Coraje!

ГЕРОИ

Както вече стана дума, героите ви силно се различават от идеализираните свръхчовеци в "Робокалипсис", например, готови да пожертват себе си за всеки непознат, изскочил на пътя им. Да вземем Еф. Ученият от Центъра за контрол на болеститесе разкъсва между опита да даде отпор на развилнелите се пиявици (и да спаси сина си), и изгарящото желание да си разкваси гърлото с нещо четиридесетградусово (без значение какво). Друг пример. В съпротивата срещу Господаря (големия лош чичко в историята) ставаме свидетели на прибягването до принципа на биологичната борба. По-точно, банда улични бандити (пукащи се по шевовете от натрупана агресия и желание за изява) е изпратена да противодейства на неконтролируемите паразитчета, гнездящи кое където свари. (Имам един страничен въпрос: що за име на главатар на банда е Крийм? Подчертавам, става въпрос за банда престъпници, а не травестити.). Сигурна съм, че тези момчета от улицата никога не са си представяли как застават на страната на доброто (предупреждение: кой е добър в случая зависи от гледната точка, по всяка вероятност кравите в кланиците са си умирали от кеф, докато са гледали инвазията на вампирите). Пък и те не се водят от подбуди тип "обичай ближния". Не, просто съчетават полезното (пълнене на банковите си сметки) с приятното (рязане на глави). Както казва Джони Деп, докато снима "Карибски пирати": "Можеш ли да повярваш, че ни плащат за това?".

Бих искала да ви поздравя и за чудесните нови лица, които представяте в "Напаст". Започвам с Анхел. Пенсионираният кечист ме трогна, а и доказа колко жизненоважно е да се чувстваш нужен. Минаваме на Айкхорст - бивш комендант на концлагер и настоящ незаменим партньор на Господаряв гадостите. Нацистът е зъл, зъл до мозъка на червеите, извинете, на костите си. Меко казано. Следват "пипалцата" - новото оръжие на мрака. Зловещи, гладни, грозни и ефективни. Не преувеличавам. Отврат са. И това е единственото хубаво нещо, което може да се отбележи за тях : ) Стигаме до Куинлан. Не съм предполагала, че ще го кажа за вампир от тази книга, но той е върхът! Страшно интересно попадение. Искам да знам повече за него.

Старите муцуни също много ме зарадваха. Господаряе по-амбициран и по-ядосан от всякога (човек не бива да чете сцените с него, ако закусва, те убиват всякакъв апетит - за храна, за секс, за каквото и да било). Синът на Ефграбва с проявената за годините зрялост (разговорът между него и професор Сетракянме накара да почувствам и двамата близки). Фет Унищожителями напълни душата с чувството си за самоирония, а Нора показва бяс и мускули и ни кара да крещим "Давай, момиче!".

"ОРЪЖИЯ ЗА РАЗВАЛЯНЕ НА ВАМПИРСКИ КУПОНИ"

В тази категория попадат арбалети със сребърни стрели, сребърни шишове, мечове, ками, ножове, пистолет за гвоздеи, зареден със сребро, бастун с вълча глава (криещ в себе си неприятна изненада за всеки глупав вампир), древен ръкопис, чиито тайни са запечатани в книга със загадъчна съдба, слънчевата светлина, много хъс, както и стремеж да спасиш близките си, като си го върнеш тъпкано на изчадията. Гореизброените муниции са чудесно допълнение към следващата категория, а именно:

ЗАКОВАВАЩИ СЦЕНИ, КОИТО ВКЛЮЧВАТ:

отмъщение, разфасовано, ъъъ, сервирано студено (тук виждаме Сетракянв нова светлина); неустоимо предложение (ако искаш да се измъкнеш жив), отправено по всички правила на бизнеспреговорите; борба cheek to cheek с вампир, докато се мъчиш да му изтръгнеш смукалото с голи ръце; разяждащ копнеж да изпиеш до последната капка кръвчицата на най-близките си; тотално покваряване на невинността за още по-голям ефект (децата-вампирчета, тръгнали на лов, са много по-въздействащи от възрастните си колеги); построяване на къща с тухли от газови камери, в която гордите собственици се заселват без да им мигне окото; стара жена, със сериозен здравословен проблем, опитваща се да НЕ се превърне в десерта, част от менюто за деня; група безпомощни малчугани, станали невинна жертва на лова (те будят далеч повече симпатии, отколкото тумба рокери, които са съвсем наясно пред какво се изправят и са напълно способни да се грижат сами за себе си); смяна на тела, чрез "кървава бродерия"; дерайлирал влак и чувството, че издърпват чергата под краката ти, точно когато си мислиш, че си се отървал; цезарово сечение, описано до най-малките подробности (бъдещите смели майки и страхливи татковци да не четат); взривяване на цели сгради, с цел успешно ликвидиране на вредителите; както и прояви на любов и саможертва (най-ярък е епизодът, в който разбираме как Сетракянвсеки ден разтрива с часове стъпалата на болната си съпруга, въпреки болката в безвъзвратно увредените си пръсти). Изморих ли ви? Добре, спирам дотук, въпреки че има още мнооого уникални моменти... Ама вие си го знаете, де. Почти всички цитирани сцени са плод на:

ЛЮБВЕОБИЛНОТО ОТНОШЕНИЕ НА ВАМПИРИТЕ

КЪМ ХОРАТА

А) Как изчадията гледат на непознати човешки същества:

- залци

- говеда

- бюфет (защо не и "шведска маса")

- сокче от ягодки, малинки, боровинки или букет от горски плодове, или амброзия.

С оглед на предстоящото издаване на третата книга от поредицата, следва да споменем, че списъкът подлежи на актуализация.

Б) Как изчадията гледат на своите роднини/приятели:

Никой не би желал да научи, обаче вие надлежно ни осведомявате по въпроса.

Неусетно (всъщност с много мъки) стигнахме до последната категория в настоящото писмо:

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря ви, че ме отвратихте (не се знае дали за постоянно) от яхнииите, мексиканската храна (особено бурито), всякакви видове пастети, кремове, глазури, яйцата, печеното месо, киселото мляко и сметаната.
Признателна съм ви и за неустоимото ухание на парфюм "Вампир номер 5". Ароматът на пръст се смесва в удивителна комбинация с нотки амоняк. Продава се в специално проектирана унисекс опаковка. Побързайте да си го купите, серията е лимитирана.
В романа намеквате, че родното място на Господаряе някъде в България. Не знам дали ние, българите, трябва да се чувстваме поласкани или да се страхуваме. Все пак, похвално е, че сте се сетили за нашата държавица (макар и в малко неприятен контекст). Още нещо. Бъдете по-прецизни в проучванията си. През 1986 софийската улица, посочена в романа ви, се е наричала по съвсем различен начин от днешния.
Сега сериозно. Поднасям ви искрени благодарности за чудесната книга. Прекарах си страхотно с нея. Владеете до съвършенство изкуството да накарате читателя си да изтръпне. От напрежение, от страх, от ужас. Свалям ви шапка и за обширните познания по медицина, физика, химия, история, психология (Юнги Фройдмай доста ви допадат), които демонстрирате. Повтарям, разбирате си от работата. Знаете как да напишете една история на ужасите по интелигентен начин. А, да не забравя. Разбрах, че възнамерявате да екранизирате трилогията. Стискам ви палци! Ако успеете да предадете атмосферата, царяща в романа, на лента, резултатът ще е феноменален! Suerte!

Искрено ваша българска фенка,
chica del libro : )

П.П.

Приложено ви изпращам и снимката на най-сладкото извинение за допусната печатна грешка на корицата в историята на издателския бизнес.

Моята добра половина "книжното момиче" взе да ми действа като трън в очите. За какво й беше нужно да допълва безупречния ми текст (ама съм скромна, а?) относно "Играта на ангела"? Аз бъркам ли й се в добрите дела? Неееее. Затова сега ще си го получи. Прочетох коментарчето й за "Падението"на Чък Хогани Гийермо дел Торо. Нещо много се е въодушевила, гледам. Толкова, че снизходително е пропуснала да отбележи един очеваден недостатък. Ето защо аз, г-ца Bookgirl, се възползвам от правото си на реплика и, мислейки главно за благото на читателя, ще поправя този пропуск. А, и още нещо. Моето сърце е от камък и не би се размекнало от някакво извиненийце за допусната печатна (всъщност каквато и да било) грешка, колкото и симпатично поднесено да е то. Наречете ме дребнава, ако щете. Книжно момиче, душице, това е поздрав за теб :^P

И така. Чета си аз "Падението", пуснала съм си Ози и успоредно с това проверявам писмени работи (да, като всеки гениален човек и аз мога да върша няколко неща едновременно)(друг е въпросът доколко успешно). В един момент се усетих, че драскам с червено не върху малоумните умозаключения на моите студенти, а върху самата книга. (Косьо, момчето ми, накрая романът заприлича на някоя от твоите "творби", злобно белязани от разгневения ми почерк.) Разлютих се не на шега, защото грешките (от всякакъв характер) силно редуцираха (мога съвсем спокойно да кажа "намалиха", ама използвайки чуждицата, изглеждам по-компетентна) удоволствието от иначе великолепната книга.

Да сте чували за Antonin Dvorak, чешкия композитор? Лично аз предпочитам Шопен, Пучинии Дебюси (а вие бихте предположили, че си падам по Вагнер, нали?), т.е. не съм негова die hard fan-ка, но знам, че името му се произнася ДворЖак, а не Дворак, както е преведено в книгата.

Какво си представяте, щом чуете думата "постер"? Плакат, нали? Е, в романа тя е употребена в смисъла на човек, който публикува нещо в интернет. За съжаление (доколкото ми е известно), в българския все още не се е утвърдило това ново значение.

Внимание! Пишем контролно-пропускателен, а не контролно-пропускВателен пункт. Проверката е елементарна. Казваме "пропускам", а не "пропусквам".

Платонична пещера. Става въпрос за мита за пещерата на Платон, а не за убежище на влюбени, чиито най-смели фантазии се ограничават до държането за ръце. Според мен по-добре звучи "платонов". "Платонични диалози", "платонични ученици", "платонични последователи" - тези съчетания нещо не ми галят ухото. А на вас как ви се струват?

ХарисбУрг. Ако ставаше въпрос за град в Германияили във Франция - всичко е точно. Обаче въпросното населено място е в Щатите. И тъй като казваме ПитсбЪрг, а не ПитсбУрг ...

В една от сцените в "Падението"Фетсе измъква от експлозия в тунел със "скъсани тъпанчета". Да, ама изразът е "пукамтъпанчетата някому".

От занятията по химия, които съм посещавала като млада (най-върховните мигове в живота ми), си спомням, че правилното наименование на един химичен елемент, споменат в книгата, е "телур", не "телурий" (при превода не правете аналогии с елементите от първа и втора група на периодичната система - натрий, калий, калций, магнезий, а просто проверете).

"Индуизъм" и "будизъм" (както и всички останали вероизповедания) се изписват с малки букви, освен ако не са в началото на изречението. Поправете ме, ако греша.

Три примера за неправилна употреба на представки:

- кръвта, която бе раз-лял (вместо "про-лял", защото не става въпрос за домашна консерва с червена (в случая бяла) течност, а за сеч);

- двата километра, които из-бяга (вместо "про-бяга", защото пробягвам разстояние, а избягвам отговорили избягвам от неприятно място - гнездото на Господаря, например).
- ... ще ни се от-даде ли случай да ги използваме... (от-давам се на кауза, на пътешествия, на семейството си (т.е. посвещавам се), а пък ми се у-дава възможност, случай да направя нещо, т.е. успявам).

Грешка при членуване: "...видях и краЯТ". Професор Владимир Мурдаровобяснява съвсем ясно. Ако можете да замените проблемната дума с местоимението "той", ползвайте пълен член. Ако пък повече пасва "него", е правилно да поставите кратък член.

Двойна грешка при членуване: "Този облак... правеше мракАТдори по-тъмен...".Първо, "мрак" в случая е допълнение и следва да бъде с кратък член. Второ, известни са ми само две форми за пълен член в мъжки род - "-ът" и "-ят". Досега не бях попадала на "-ат", но за всичко си има първи път.

!!! Как му викаха на възнаграждението, полагащо се за посредничество при сключване на търговски сделки? А, да. "КомисиоНа", а не "комисиоННа".

Неправилно пренасяне: пре-включвател. Има едно много лесно правило за пренасяне на думи със струпани съгласни, формулирано от Евтимия Манчева. Поне една от струпаните съгласни винаги се оставя на горния ред и поне една от тях винаги се пренася на долния ред. Следователно, що се отнася до нашия пример, добър вариант би бил прев-ключвател.

Начини на изписване като "пет-етажен", "три-годишен" и недоглеждания (при това доста) от типа "започнаха се отнасяха" (вм. започнаха да се отнасят) не заслужават коментар.

Завършвам своята реплика с нещо, което особено ме вълнува напоследък. Забелязвам, че все по-често се употребява изразът "правя избори" в смисъла на "взимам решения". На мен не ми звучи както трябва и не ми харесва, че се утвърждава. Когато го чуя, се сещам за "Бай Ганьо прави избори". Чисто и просто свързвам множественото число на думата "избор" с политически кампании, гласоподаватели и избирателна активност.

Не ви изброих всичко това, за да се заяждам или да се правя на интересна. Не. Направих го, защото книгите трябва да ни учат на правилен български, трябва да ни служат за положителен пример, трябва да обогатяват езиковата ни култура. А не обратното. Пък и не искам, вместо да се наслаждавам на великолепния роман (в случая), да си прекарвам времето в коригиране на грешки. Стигат ми умотворенията на моите студенти. Като ги споменах... Време е да се върна към жалките опити на Косьода ме убеди, че Кубрати Тервелса шампиони по бокс, а не ханове. Да не ви разправям колко време ми отне да му обясня, че византийският император Константин IVе кръстен Погонат, не защото българите сме го гонили до дупка, а той е бягал като тежкоатлет от изненадващ тест за допинг. Неее. Името "Погонат"означава просто "Брадати"и няма нищо общо с личностните и управленски качества на средновековния грък. Обаче от настоящата писмена работа на Косьоси личи, че нищо не му е станало ясно на бедното момче. Хайде, от мен да мине, ще му пиша 2.50. Миличкото, не искам да му убивам мотивацията (да ме мрази). : )

ТРЪГНАЛИ СА ДА ТЪРСЯТ СТРАНАТА,

КЪДЕТО ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ЖИВОТ -

ПО ДИРИТЕ НА ПЕСЕНТА...

Започвам своя коментар с този стих от "Городок"("Градче")на руските рокаджии от "Възкресение". Част от текста на песента може да намерите на стр. 129-130 от "Нощен патрул", а ако ви се иска да го видите в оригинал (както и да научите нещо повече за групата), натиснете тук. Струва си! Лукяненкосе е погрижил не само да ни зарадва със страхотна история, но и да осигури качествен саундтрак към нея (китарното изпълнение в "Городок", например, ми напомни за "Big Log"на Робърт Плант)! Давам на Сергей десет от десет точки още в началото. Първо, защото не ми се наложи да пилея време и усилия да претърсвам джубокса в главата си за подходящия музикален фон за книгата. Второ (и по-важно), защото ме запозна с творчеството на нови за мен руски изпълнители. Срамувам се, но доскоро познанията ми се изчерпваха с Висоцкии група Любе. Освен момчетата от "Възкресение", внимание заслужават и симпатягите от "Пикник". Страшни корици на албумите имат! Страшни! (беден ми е речникът) А пък текстовете им (тези, с които имах време да се позанимая) са разкошни! Та така. Повтарям (за разсеяните): "Нощен патрул"ни предлага комбинация от приковаваща вниманието фантастична история и стойностна, напълно отговаряща на атмосферата музика. Иде ми да замъркам от кеф : )

Първият роман от поредицата за Патрулите е разделен на три части [заглавието на втората намигва на лентата "Свой сред чужди, чужд сред свои"на Никита Михалков (Лукяненконе за пръв път се заиграва с филмови класики, вж. неговата творба "Чернова")].

НОЩЕН ПАТРУЛ

Срещаме се за пръв път с Антон Городецки, трийсетгодишен, програмист, необвързан. Отличителни белези (по собствените му думи):

- притежава безумен вкус за музика (аз не бих била толкова крайна, предпочитанията му са по-скоро разностранни),

- на първи срещи прави лошо впечатление (това, както сам подчертава, е хронично).

Антонизпитва смесени чувства и към работата си, и към шефа си - Борис Игнатиевич. През последните пет години нашето момче се е проявявало като кабинетен плъх, т.е. опитът му на терен е нулев. В един момент, обаче, началството решава да го изкара от зоната му на комфорт (топличкия офис и миловидните колежки) и да го хвърли в дълбокото (къде по-точно, ще разберете след малко). Като че ли това не стига, ами му натрисат и доста странна партньорка - Олга, за да му помогне в задачата. Да не забравяме, че някъде по пътя Антончоуспява и да се влюби. Естествено, в неподходящия човек, който доказва сентенцията, че и съвсем сам можеш да си се прецакаш генерално, не са ти необходими никакви врагове за целта.

Дотук няма нищо кой знае колко необичайно, нали?

Само дето светът на главния герой е маааалко по-особен. Хората в него живеят с дълбоката заблуда, че са доминантен вид. Да, ама не. Те не са нищо повече от щастливи кокошки във ферма/телета в кланица за The Big Scary Guys. Под "големи страшни момчета" не си представяйте Дуейн Джонсъни Митьо Крика, хванати за ръчичка. Не. Тук става въпрос за Различните. За вампири, магове и превръщачи. За силите на Добротои Злото. За Светли (загрижени за благополучието на нас, човеците) и Тъмни (познайте какво ни готвят) сили. И за крехкия (като черупка на яйце) баланс между тях. Всъщност, и двете страни се опитват да го запазят. Понякога с всички сили, понякога колкото да не е без хич, понякога със задни мисли. За целта между Тъмнитеи Светлитесе сключват договори (един от тях определя кои човешки същества може да станат плячка на лошите и кои - не, списъкът май прилича на Червена книга, а?). За спазването им следят Патрулите - Нощен (от страна на добрите) и Дневен (от страна на лошите). Ако ме питате, бих ви посъветвала да не прибързвате с квалификациите. Трудно е да се определи кой е чист като планински сняг и кой мръсен като влакова тоалетна. Сещате ли се за символа, изобразяващ ин и ян? На него двете противоположни сили са винаги свързани помежду си, допълват се и всяка една от тях носи в себе си частица от другата. Същото е положението и при Тъмнитеи Светлитев романа на Лукяненко. Доказват го преживелиците на Антон Городецки - Светъл магот средна категория. Следва описание на някои от случаите от неговата практика в Нощния патрул.

"СОБСТВЕНА СЪДБА"

В тази история от романа нашичкият поема първата си истинска задача - да хване вампир-бракониер. Нещата се оказват по-сложни, когато се намесват полудяла новосъздадена кръвопийка, невинно момче с потенциал да се превърне в Анакин Скайуокър/Дарт Вейдъри красива девойка в гооооооляма беда. Положението става все по-тегаво с всяка прочетена страница. Антонразбира, че да си Светъле далеч по-трудно, отколкото да се отдадеш на злото. А също и, че никакви суперспособности не могат да ти помогнат, ако се изправиш пред труден избор (особено от морално естество). Давам десет от десет точки (отново) за финалното изречение на тази част от книгата. Подсети ме за разказа "Рецептата"на Леонид Кудрявцев, както и за теорията относно изчезването на белите мечки на моя гуру - Karl Pilkington.

"СВОЙ СРЕД СВОИ"

"Собствена съдба"започва като зловеща зимна приказка, а "Свой сред свои" (нямам предвид пролога) - като хроника на поредния работен ден, на поредното скучно съвещание. Вече е пролет и на Антон Городецкиму се занимава с всичко друго, само не и със залавянето на Дивака - неоткрит навреме Различенс неизвестна самоличност, развил съвсем сам способностите си и жаждата да трепе Тъмни. В сърцето на самородния талант няма милост за никого, даже и за тези от "лошите", които чинно спазват закона. Нещата загрубяват, когато става ясно, че всички уличаващи доказателства сочат към самия Антон. Съобразителният му шеф (в опит само и единствено да помогне, уж) прибягва до драстични мерки. Городецкиотново се изправя пред труден избор, разкъсва се от колебания, съмнява се в собствената си преценка. Без да броим силите на Злото, които искат главата му и неконтролируемия Дивак, който си е харесал нова жертва - този път близка до сърцето на Светлия маг. Изречението, което ще запомня от тази част, гласи: "Толкова е лесно да ни хванат заради нашата любов!". Това заключение на Антонме подсети за втория роман от трилогията "Напаст"на Хоган и дел Торо, където героите констатираха, че любовта, в крайна сметка, е тяхното падение.

"ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗА СВОИ"

Лято. Тежко, душно, мързеливо. В такива дни си мечтаеш да се махнеш от града и да отидеш на някое местенце с копринен пясък, рошави вълни и игрив ветрец (плюс тонове разхладителни напитки). Представете си изненадата на Антони неговите колеги, когато наистина им се удава такава възможност. Борис Игнатиевичим нарежда да си вземат отпуск и да се махнат от Москваза няколко дни. Без възражения. Но по време на неочакваната ваканция напрежението вместо да се разсее, се сгъстява. Городецки затъва все повече във вътрешния си конфликт (тук изпитах лееека скука), на любовния фронт също среща трудности, а и освен това подозира, че шефът е намислил нещо. Как решава да се справи със ситуацията? По най-добрия възможен начин - сяда с вярно другарче, отварят си бутилчица и задълбават в екзистенциални теми. Ако се интересувате от особеностите на руското национално пиянство, то тази част от романа е тъкмо за вас (вж. също и една от финалните сцени на "Москва не вярва на сълзи", главен участник в нея - водка, в поддържащата роля - Гога). Дали Антонще проумее какво става в действителност? Дали ще съобрази на кого може да се довери? Ще му стигнат ли силите да спаси жената, обсебила мислите му? Отговорът на тези (и на още куп) въпроси ще откриете, щом приключите с последната страница от книгата.

Преди да завърша, отварям една голяма скоба. Доста сложно е да играеш шах, ако противникът ти е наясно с всеки следващ твой ход. Така може накратко да опишем борбата за надмощие между Борис Игнатиевич (както вече споменахме, той е лидер на Светлите) и Завулон (върховния Тъмен). Надлъгването, в което се впускат, е зрелищно и включва майсторски планирани битки както на интелектуално, така и на физическо ниво. Обаче. Защо Лукяненкое кръстил злодея си на препарат за хлебарки, а добрият се пъчи с царствено име (Борисзначи тигър, а Игнатиевичме подсеща за руски генерал)? Може би се е опасявал, че ако лепне на Завулон човешки етикет ("Енрике Иглесиас"е нелош вариант), ще стане по-симпатичен, по-близък на читателите? И защо Бориссе появява като изтупан бизнесмен, а бедният гадняр лъсва в целия си влечугоподобен "сексапил"? Край на скобата.

WE DON'T EVEN HAVE TO TRY,

IT'S ALWAYS A GOOD TIME

Тези думи от популярна песничка (заедно с набиващата се в главата нейна мелодийка) се загнездиха в ума ми, щом започнах "Нощен патрул".Със сигурност сте срещали хора, общуването с които ви се получава съвсем естествено и с лекота още от първия път. Няма неловки паузи в разговора. Няма задръжки. Сещате се за точните реплики и ги вкарвате в употреба в най-подходящия момент. Показвате се в най-добрата си светлина. Без грам усилие. Диалогът върви гладко. Насладата от него е взаимна и си личи - по погледа, по усмивката, по жестовете. Чувствате се на една вълна със събеседника си. Ето такива срещи заслужават да бъдат отбелязвани с червено в календара : ) По същия начин (поне за мен) стоят нещата и с четенето на книги. С някои автори си пасваш мигновено (наричам това явление "любов от пръв прочит/първа страница), а с други, колкото и достойни да са, не намираш общ език (и да се занимаваш с написаното от тях е най-малкото досадно, да не кажа мъчително). Както се вижда от стихчето, с което завършвам настоящия си коментар, Сергей Лукяненкобезапелационно попада в първата категория. Няма как иначе. Щом започна да чета негова книга, ме побиват тръпки от радостно предчувствие. Защото знам, че ме чака чудесна история и нямам търпение да видя къде ще ме отведе тя.

BONUS TRACK

Официалният ми коментар за "Нощен патрул"приключи. Ако съм ви изморила, не е задължително да четете по-нататък. Просто реших да се позабавлявам още малко : )

Антон ми стана много симпатичен. Прииска ми се да доилюстрирам незавидното му положение, сравнявайки един негов "нормален" ден с ежедневието на обикновения човек. Душичката, заслужава поне някаква справедливост!

Средностатистически човек

Понеделник.

Будилникът звъни.

: (

(прекъснал е съня ви с любимата ви холивудска звезда)

Началото на работната седмица.

: (

или

: ((

(зависи на коя чаша кафе сте, дали в метрото са ви настъпили и дали от офиса са ви позвънили, за да ви питат къде, мам.. му, се губите).

Офисът.

: (

(вместо с усмивка и пожелание за лека работа, ви посрещат с нечленоразделно гневно сумтене и куп "неотложни" задачи - трябваше да са готови още в петък, не го ли знаехте?)

: ((

(шефът е дошъл по-рано, намръщено си гледа часовника и не отговаря на поздрава ви, докато минавате покрай него)

: (((

(останалите ви колеги самодоволно се хилят)

: ))))

(сещате се какво сте правили през целия уикенд и какво планувате да правите през следващия)

: D

(някой от вашите приятели ви е пратил по мейла картичка с текст: "Ти си върхът и два метра отгоре!"или нещо в този дух)

: *

(получили сте sms от гаджето, който ви е заредил с енергия и сили да се справите с работния ден. Дори шефът започва да ви се струва симпатичен - е, не съвсем, но почти... Усмихвате му се искрено, преди да си тръгнете.).

Средностатистически Антон (извинете, маг)

Понеделник.

Будилникът звъни.

: )))

(прекъснал е съня, в който Шефа показва колко точно недоволен е от работата му)

Началото на работната седмица.

: (

или

: (((

(зависи дали е пил "Блъди Мери"или само "Блъди", без "Мери", т.е. дали му се е наложило да лочи кръв, или е имало и водка, с която да я прокара)

Офисът.

: *

(срещнал е гаджето)

или

: (((

[налетял е на Шефа, който безцеремонно го вика, за да му възложи обичайните задачи - поддържане на добри колегиални отношения със задниците от Дневния патрул (свръхсилни зли същества), вземане на мерки, ако гореспоменатите задници решат да кривнат от пътя (в зависимост от нарушението - показване на мускули или яко сритване) и... а, да - спасяването на света]

: ))

(Семьон - този верен колега и приятел - му обещава, че в края на седмицата ще си устроят пиянска вечер, стига дотогава Антонда е спасил света и да е запазил разсъдъка си, разбира се)

: (

(получава мейл от Шефа с текст "I'll be watching you", без картичка)

: ((

(получава мейл от Завулонс текст "Me too", с картичка)

: (((

(получава мейл от Дивака с текст "F**k them all. Be my BFF!", с картичка и стихотворение, което е твърде лично, за да ви го цитирам)

: )))

(гаджето идва специално, за да му пожелае успех в мисията...).

Това е. След като прочетохте двете програми, можете ли да решите на чие място предпочитате да сте? : )

"Червена херинга без горчица"е книга трета от поредицата "Мистериите на Флавия де Лус". Първият роман ("Сладкото на дъното на пая") попадна в ръчичките ми в момент, когато изпитвах остър глад за класически криминални истории. Глътнах го като топъл хляб. "Номерът с въжето" (част втора) се оказа не по-малко апетитна хапка. А настоящото приключение на чаровната напаст Флавияме убеди окончателно, че Алън Брадлие майстор не само в измислянето на оригинални заглавия за творбите си.

Англия, малко след края на Втората световна война. Попадаме в живописното селце Бишъпс Лейси, което (подобно на Сейнт Мери Мийд) може да се похвали с детектив, криещ наблюдателен и остър ум под безобидна външност. Само дето тук става въпрос не за достопочтена възрастна дама, а за единайсетгодишно палаво генийче, чийто най-голям талант е да попада на местопрестъпления, украсени с пресни трупове. Честно, надушва ги като прасе - трюфели. И вместо да се ужаси (напълно нормална и очаквана реакция), нашата Флавия се впуска да разгадава злодеянията с упоритостта на ловджийска хрътка, лукавството на лисица и безстрашието на наперено петле (дотук с аналогиите с животни). Друг е въпросът как се отразява това на баща й (горд собственик на имението Бъкшоуи страстен филателист) и на по-големите й сестри - Фелии Дафи (едната не може да диша без огледало, а другата - без книги). Докато горкият татко се чуди къде е сбъркал във възпитанието на отрочето си (и с какво е заслужил такова наказание, извинете, такова надарено дете), двете каки се надпреварват да усложняват ситуацията, замисляйки (и прилагайки на практика със завиден успех) подли номера срещу Флавия. А тя има нужда от цялото си внимание и от всичките си сили за разплитането на загадките. Защото убийствата в това спокойно кътче на английската провинция започват да валят безжалостно и обилно като октомврийски дъжд. Никой не е подозирал, че Бишъпс Лейсище се превърне в достойна конкуренция на "мирните" селца в графство Мидсъмър. Никой.

В "Червена херинга без горчица"Алън Брадлини забърква още по-завладяваща смес от 15 ml интересни загадки, 40 ml предизвикващи тръпки моменти и 100 ml Флавия. Всичко това сервирано в книжно тяло с прекрасна корица (вижте само как паячето е спуснало мрежичката си от буквата Ена заглавието).

Какви ги дроби този път най-младата представителка на ексцентричния клан де Лус? В Бишъпс Лейси опъва шатри пъстър панаир. Появата му катализира наистина зрелищни събития, разчовърква стари рани и изтупва от паяжините отдавна пазени тайни. Загадъчни предсказания; кървав опит за покушение над стара циганка; мъртвец, забоден и веещ се като флаг над един кичозен фонтан в Бъкшоу; вманиачени представители на мистериозна секта; хитри крадци и измамници; смразяващи разкази за духове и феи; гонитби из тайни подземия; нощни "разходки с кон" из заплетени шубраци; разпити на словоохотливи (и не толкова) свидетели; разбулване на семейни загадки както и епични сблъсъци с любимите сестри - това са само малка част от премеждията на Флавияв романа.

Трябва да му се признае на Брадли, че е успял да сътвори доста страшничка история. Създава подходящата атмосфера, държи в напрежение и непрекъснато подхранва интереса. Чудесна работа! "Червена херинга без горчица"си заслужава също толкова, колкото и предишните две книги от поредицата. Ако не и повече. Защото авторът напълно е изгладил стила си и крачи смело във вярната посока. Защото е включил моменти, които те сграбчват за сърцето (простичката проява на нежност и загриженост между Флавияи баща й е изключително въздействаща), както и епизоди, каращи те да се смееш на глас (бойната сцена с петела... нямам думи!). Защото се е сетил да напише изречения като : "Стига си се цупила. И без това светът е достатъчно нацупен, че и ти да се чумериш.". Заради новите симпатични герои, които ни представя. Имам предвид темпераментната внучка на старата циганка - Порцелани кончето Грай. (Поздравления за избора на име за животното, обикновено в романите кръщават атовете "Один", "Херакъл", "Голиат" - все грандомански названия. Какво му е лошото на "Дръгльо", например?). Романът заслужава похвала и заради старите герои, които е тъй лесно да обикнеш: готвачката Малитс нейните токсични гозби/клюки, милия верен Догър (борещ се с травмите си от войната), съобразителния инспектор Хюит (човека на Флавия в полицията, закъде е един частен детектив без авер в униформа?), викария Ричардсъни неговата вечно намръщена съпруга, доктор Дарби (който продължава да се грижи за стария си кон, въпреки че нечифтокопитното отдавна е излязло в пенсия), пощаджийката-сладкарка госпожица Кул (винаги готова да почерпи със захарни пръчици и интересни новини) и т.н. Не споменавам Флавияумишлено. На нея е посветен следващият абзац.

"Червена херинга без горчица"ни предоставя възможността за трети път да се насладим на неукротимата единайсетгодишна фурия с кестеняви плитки и престъпен ум. В чист вид. Е, не съвсем. "Съсипах още една рокля..."е репликата, превърнала се в запазена марка на девойчето, гордо носещо фамилията де Лус. Инцидентите с дрехи при нея са чести. Меко казано. Особено ако е имала успешен ден. Под "успешен ден" разбирайте експерименти (колкото й душа иска) в собствената й лаборатория в най-усамотената част на родното имение, бърза закуска/схватка с Фели и Дафи (нахвърляне на идеи за отмъщение, в случай че сестрите й са особено заядливи и дразнещи), откриване на труп, оглед на местопрестъплението (по-конкретно - окървавен фургон в гората/плесенясал фонтан в градината) и взимане на проби за изследване, (опасни) срещи с потенциални свидетели (които може да живеят чак в съседния град, но това не й убива апетита за пакости), прикриване на следите и замазване на очите на родителското тяло (намиращо се в блажено неведение относно подвизите на детектив Флавия) и, за финал, (отчаян) опит да се върне вкъщи навреме за вечеря. Верен другар във всички тези бели й е велосипедът Гладис. Кръщаването на колелото ме подсети за рицарите - как едно време са давали имена на мечовете си. А разговорите, които Флавияводи с Гладис, ми напомниха за Момоот "Животът пред теб"и неговия чадър - Артюр. Приликите с героя на Ромен Гарине се изчерпват само с посочения пример. Малката дама на господин Брадликрие в себе си цял океан пленителни качества/недостатъци, достойни да бъдат описани не в един параграф, а в цяла монография!

Обичам книгите на Алън Брадли не само защото лекуват носталгията ми по произведенията на Агата Кристии Артър Конан Дойл, но и задето ни срещат с очарователен образ като Флавия. Момиче, чийто идол е откривателят на кислорода (а не - Кларк Гейбъл), способно да превърне обяснението за същността на окислението в нещо забавно и леснодостъпно (все едно се е учила от Бен Голдейкърили от участниците в "Красива наука"). Умница с остър език, в състояние да опише (без всякакво уважение и с чувство за хумор) грозен предмет на изкуството или смешна случка от вековната семейна история. Хитруша с бързи рефлекси, разполагаща с поне 100 начина да се измъкне суха от всяка ситуация (и да получи желаното). Безразсъдно диваче с неизчерпаем запас от гениални трикове, чрез които отвръща подобаващо на сестринския тормоз. Но това, с което ме спечели завинаги, е следното: мрази каймак също толкова, колкото ненавижда да й викат "миличка" : )

"Картата на времето"е първата книга от трилогия, вдъхновена от творбите на Хърбърт Уелс. Прочетох романа миналата година. Феликс Палмасилно ме впечатли и ме накара да чакам втората част - El Mapa del Cielo ("Картата на небето") с нетърпение. Испано- и англоговорящите фенове на автора вече й се наслаждават (да се надяваме, че скоро ще я видим и на българския пазар): elmapadelcielo.com. Посети сайта. Не се притеснявай, не е нужно да знаеш испански. Наслади се на чудесните картинки и на трейлъра. Те ще ти подскажат кое произведение на Уелсе вдъхновило Палма този път. Колкото до "Картата на времето"... чети нататък!

Какви романи харесваш? Приключенски? От онези дебелите, които те отвеждат в неизследвани досега земи и те срещат с кръвожадни туземци? Криминални? Такива, каквито те държат в плен до самото разрешаване на загадката? На ужаса? Пропити от тягостна атмосфера и рисуващи кошмарни картини в съзнанието ти? Любовни? Запознаващи те със сърдечните трепети на смели момци и хубавки девойки (може и "хубавки момци и смели девойки", както предпочиташ)? Фантастични? Даващи картбланш на въображението ти? А може би си падаш по задочните (между книжните страници) срещи с реално съществували личности? Ако пък литературният ти вкус обхваща всичко изброено дотук и е също толкова разностранен, колкото този на Антон Городецки (героя на Лукяненкоот "Нощен патрул") за музика, то "Картата на времето"ще задоволи всичките ти очаквания. Убедена съм в това. Творбата на Феликс Палмапредлага едно стопроцентово стиймпънк изживяване + много, много повече.

ИСТОРИЯТА

Викторианска Англия. Току-що на пазара се е появила книгата "Машината на времето" от Хърбърт Уелс. У някои читатели тя предизвиква единствено силен интерес. У други - неистово желание да осъществят на практика пътуване в миналото или в бъдещето. Независимо от цената. Е, търсенето определя предлагането. Надушил точния момент, на бял кон (за да сме в крак с епохата, май е по-добре да кажа "на бял велосипед") се появява господин Мъри. Човекът впряга всичките си сили и не след дълго е готов да сбъдне бляновете на втората категория Уелсовипочитатели. На тези, чиито глави са в облаците. Находчивият предприемач осребрява идеята на писателя, прилагайки далновиден бизнесплан. Офертата е неустоима: разходка из Лондон през плашещо далечната 2000 година. "Разходка" не е много подходяща дума. Според рекламните материали екскурзията до британската столица ще сблъска пътешествениците с резултатите от унищожителна война между хората и машините. (Все едно да идеш на сафари в Африка и да се натресеш на раздразнени лъвове, чудещи се как да убият скуката.) Дамите, живеещи на амонячни соли, да не бързат да припадат. За човечеството има надежда, изгряла в лицето на храбрия капитан Шакълтън. Той успява да се опълчи на врага и да го надвие като... За повече информация: купи си билет за приключението. Господин Мърис радост ще ти продаде един, с който ще си осигуриш достъп до неговата тайнствена машина на времето, способна да те отведе на век разстояние от сивото ти ежедневие.

Точно там иска да се озове и Клеър Хагърти. Млада госпожица от заможно семейство, копнееща да се избави от отегчителните окови на деветнадесетото столетие. Отварям скоба. Ако трябваше да се трепе като роб от зори до мрак, за да издържа десетте си деца, дали щеше да намира живота си "безинтересен"? Сетих се за майката на Ханс Кристиан Андерсен, която работела като перачка. По цял ден се бъхтела в ледена вода, за да измие мръсотията от чуждото бельо. Единственият начин да прогони студа от костите си, след като се прибере, бил да си сипе алкохол... Нужно ли е да казвам, че не харесах особено Клеър?

Друг потенциален клиент на услужливия Мърие Андрю Харингтън. Бедничкият. Чел/а ли си "Овалният портрет"от Едгар Алън По? Е, също като героите от този разказ, Андрюна Палмастава жертва на въздействаща картина. Изображението на една девойка, красящо дома на негов приятел, покорява завинаги сърцето му. Дотук добре. Обаче господарката на душата му се оказва проститутка от най-бедния квартал в Лондон. А Харингтъне роден със сребърна лъжичка в устата. Представете си "радостта" на Андрювиятатко при вестта за вероятна женитба. Естествено, възрастният господин налага вето. Когато младокът най-сетне събира смелост да се бори за щастието си, разбира, че е прекалено късно. По най-гадния възможен начин. Открива трупа на любимата си зверски разчленен. От Джак Изкормвача. А сега накъде? Може би избавлението се крие в бърз "отскок" до миналото?

Дали Клеър и Андрю ще намерят това, което търсят? Как ще им помогне писателят Хърбърт Уелс? Какво е общото между него, Брам Стокъри Хенри Джеймс? А колко всъщност са машините на времето и коя от тях е истинската? Отговори на тези въпроси ще ти даде пътешествието с "Картата на времето". Стига да се осмелиш да приемеш предизвикателството и да се качиш на борда.

С КАКВО ЩЕ ЗАПОМНЯ КНИГАТА

най-любимо изречение

"Но да се опитваш да осъществиш една мечта никога не е загуба на време, не мислите ли, господин Уелс?" - това е изречението, запечатало се в ума ми, увенчаващо една от най-въздействащите сцени в романа.

най-красиви думи

"... златни коси, които лениво се спуснаха по раменете й като мед, разлян от делва..." - после разправяй, че господин Палма не умеел да се изразява изящно. И сладко : )

чувствам се по същия начин

В една от главите Уелссподеля, че "...онова, което човек успява да пренесе на хартия, е само бледо отражение на роденото от фантазията.". Припомних си героя на Айзък Мериънот "Топли тела" - Ар, който в главата си може да изкачи "заплетени скелета от думи до таваните на най-високите катедрали", но отвори ли уста...

къртовски усилия

Искаш ли да добиеш представа за цената на писателския труд? Какво коства той, какво ти взима и какво ти дава? Феликс Палма, чрез образа на Уелс, рисува доста жива картина. Мисля си, че ако британецът беше жив, щеше да остане доволен от участието си в романа. А защо не и горд?

съвпадение в гледната точка

Възгледите на господин Мъриза науката. Едно от двете неща, които харесах в него.

положителен герой

Том. Просто Том. Неговите постъпки блестят по-ярко от напудрените подвизи на юнаци като капитан Шакълтън.

отрицателен герой

Един злодей, който ме подсети за нереализирал се художник с австрийски произход. Зачудих се какъв ли би бил светът днес, ако бяха оценили таланта му и го бяха наели за аниматор в "Дисни". Сега щяхме да си имаме "шедьоври" на филмовото изкуство като "Малката арийка", "101 пехотинци", "Красавицата и Гьобелс", например.

духовитост

Чувството за хумор на Палма. Особено ми допаднаха обясненията как се трупа богатство от тоалетна хартия, зараждането на идеята за безценното устройство "Помощника на ергена" и съдържателният диалог от 165-та страница.

зъл гений

Умението на испанеца да създаде споменатата по-горе тягостна атмосфера, характерна за романите на ужаса. Мрак. Обреченост. Безнадеждност. Погнуса. Тези четиримата ще се настанят около теб, докато четеш как Джак Изкормвачаизбира, дебне и разфасова жертвите си.

тъй като си падам по това течение в изкуството, не можах да не оценя следната съпоставка...

Авторът сравнява хода на времето и отпечатъка, който хората оставят върху него с картина на импресионист - колкото по-отдалече гледаш, толкова по-въздействаща става тя.

чудесна идея

Начина, по който Уелсби използвал машината на времето : ) Аз бих се качила на нея, за да придружа Дарвин в плаването с кораба "Бийгъл". Или пък, за да посетя концерт на любимата си група (когато тя се е намирала в своя апогей).

...и понеже са ме учили да хваля добре свършената работа

Художествено оформление на корицата: 6 от 6. Превод: пак толкова.

ЗАЩО ХАРЕСВАМ ФЕЛИКС ПАЛМА

(още малко и приключвам, обещавам!)

Задоволява напълно книжните ми вкусове.
Ангажира те. Кара те да се чувстваш като част от историята.
Бавно, но сигурно те оплита в мрежите си. Не можеш да се откъснеш от романа, докато не стигнеш до абсолютно неочакваната му развръзка.
А дори не осъзнава, че е книгочародей. На едно място в "Картата на времето"даже изразява съмнението си, че читателите ще останат с него до края на повествованието. Феликс, аз останах. И съм страшно доволна!

След всичко отбелязано дотук, не е чудно, че потривам алчно ръце в очакване на втората част от трилогията. Обаче допускам, че главната героиня в нея няма да ми допадне особено. Разбираш ли, тя поставя идиотско изискване на кандидат-жениха си: да пресъздаде в реални условия случващото се в едно от най-популярните произведения на Хърбърт Уелс - "Война на световете". ?!?.

НЕ ПИПАЙ ТАЗИ КНИГА! (важи само за заклети почитатели на Х.Ф. Лъвкрафт)

СЯНКАТА НА ВЯТЪРА от Карлос Руис Сафон

КНИГИТЕ-ИГРИ СЕ ЗАВРЪЩАТ! ТРИ ПЪТИ УРА!

ЗАРАЗАТА от Гийермо дел Торо и Чък Хоган

ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ - Катрин Мансфийлд

ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ от Ромен Гари (Емил Ажар) - не е възможно журито, присъждащо наградата "Гонкур", да сгреши (и то два пъти)!

ВЪЗМЕЗДИЕ/КИТАЙСКО ПЯСЪЧНО КОТЕ - by two of a kind

РОБОКАЛИПСИС от Даниъл Уилсън - Извинете, срещали ли сме се и преди?

СЛАШ - Слаш feat. Антъни Боза

ПАТРУЛ ЗА АДА 2 В 1 от Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

ГРАДЪТ И ГРАДЪТ от Чайна Миевил

ЕДИН ПОДАРЕН ДЕН от Анна Гавалда

КАК МУЗИКАТА ОСМИСЛЯ ЖИВОТА МИ

ИГРАТА НА АНГЕЛА от Карлос Руис Сафон

ИГРАТА НА АНГЕЛА от Карлос Руис Сафон - OUTTAKES

ПАДЕНИЕТО от Гийермо дел Торо и Чък Хоган - "Светът е преебан, но е единственият, който имаме"

РЕПЛИКА

НОЩЕН ПАТРУЛ от Сергей Лукяненко

ЧЕРВЕНА ХЕРИНГА БЕЗ ГОРЧИЦА от Алън Брадли

КАРТАТА НА ВРЕМЕТО от Феликс Палма